сънувах един текст. не е като с образите: натрапчиви, изкривени и дотолкова свръхземни, че да ти се иска - не просто да ти се иска - да трябва да направиш нещо с тях. интерпретация, наратив, вкопчване в линейния смисъл, който забива жилото си право в самия живот и казва: "да, аз съм част от теб." и да, аз не съм хаос от фрагменти. и да, говоря със себе си и чувам гласа си. i'm ok.
текстът ми се сервира на тепсия, точно така както си представям един текст: изречения, точки, думи, изненадващи метафори, какво повече мога да искам. подсъзнанието ми захапва върха на молива и, само гледай, пише, ползва аз-форми, дори е малко нещо интелектуално.
като някой, когото писането отбягва от известно време, ми иде да се хвана на въдицата: да не можеш да пишеш е като топка в гърлото, топка, която отскача по стените, а аз пропускам удар след удар. очите ми са облещени, ушите, подобно хищни растения настръхват за звуците, пръстите ми залепват за всяка чаша, ръка, дръжка в автобуса: аз съм самото възприятие, но нищо не излиза.
както и да е, текстът. забравих го и не съвсем: на сутринта още се процеждаха случайни думи, фрази и нюанси. бих могла да остана в леглото още малко и да опитам да си припомня, но кафето ври, кафето е готово, кафето изстива, кафето се превръща в черна, абстрактна утайка, която само Мусти може да разчете. от текста остава смътното: "моят стомах е червена топка".
не е случайно, че всяко гадаене започва с хаос и произвол на подредбата: що се отнася до кафето, аз вдигам чашката, изгълтвам го и личната ми намеса спира тук. Мусти се втренчва в утайката и започва да говори: плашещо добър е. Плашещо конкретен и някак безразличен, все едно чете вестникарска колонка, понякога сам се изненадва или разсмива; аз недоумявам. Мусти вероятно е най-добрият гадател, който съм срещала; срещала съм няколко. Майка ми е лекар и има странния талант да привлича особняци: измежду всичките необикновени хора с обикновени бъбречни или чернодробни оплаквания имаше няколко гледачки, някои бяха просто лаици-психолози, други - недостоверни оптимисти (защото лошото не се казва), а трети дотам затъваха в абстракции, че направо отегчаваха.
моят стомах е червена топка.
а после: гълтам някакво хапче, което бавно ме превръща в мъж. трансформацията е плашеща, болезнена и необратима. гоня майка ми, лекарката, из разни гари, за да ми помогне, а когато най-накрая я намирам, тя ме поглежда с тъга и се качва в автобуса.
и още: пораснал ми е втори чифт крака, които неуспешно се опитвам да прикрия с огромна чанта. ходя тромаво, неловко и засрамено. в съня си разбирам какво е да се чувстваш "изрод": разбирам го от погледите на другите и от своя собствен в огледалото. чантата не е достатъчно голяма и група момчета от предната седалка в автобуса се обръща и се втренчва в двата ми чифта чудесни крака.
моят стомах е червена топка. но когато скачам от леглото и полусънено се вкопчвам в чашата кафе, това, което ме кара да зарежа образите и думите, не е страх или изтласкване; "не всяка сутрин е отредена за поезия". не винаги трябва да се пише.
ще ми се да вярвам, че понеже нищо не се губи, всички тези образи, думи и звуци от съня, отплуват и се вливат някъде. колективно подсъзнателно чекмедже, един вид.
преди години, в къщата на баба ми на село имаше един стар скрин с ръждясали стави и тежко, олющено тяло. дълго време с приятелчетата ми гадаехме какво има вътре, от пролуките на именно този скрин тръгваха измислените ни истории, които подобно сладникава, непозната подправка попиваха в лятото: изяждахме го бързо, хищно и се връщахме в градовете с подути кореми.
малко след смъртта и започна голямото post mortem разчистване. отвориха скрина: беше пълен с проядено от молци белъо, което с известна погнуса натъпках в чувал и изхвърлих.
стомахът ми е червена топка, а вътре има ключ, който избирам да не докосна.
