black square

...

2009-12-14T12:04:00.000-08:00

сънувах един текст. не е като с образите: натрапчиви, изкривени и дотолкова свръхземни, че да ти се иска - не просто да ти се иска - да трябва да направиш нещо с тях. интерпретация, наратив, вкопчване в линейния смисъл, който забива жилото си право в самия живот и казва: "да, аз съм част от теб." и да, аз не съм хаос от фрагменти. и да, говоря със себе си и чувам гласа си. i'm ok.
текстът ми се сервира на тепсия, точно така както си представям един текст: изречения, точки, думи, изненадващи метафори, какво повече мога да искам. подсъзнанието ми захапва върха на молива и, само гледай, пише, ползва аз-форми, дори е малко нещо интелектуално.
като някой, когото писането отбягва от известно време, ми иде да се хвана на въдицата: да не можеш да пишеш е като топка в гърлото, топка, която отскача по стените, а аз пропускам удар след удар. очите ми са облещени, ушите, подобно хищни растения настръхват за звуците, пръстите ми залепват за всяка чаша, ръка, дръжка в автобуса: аз съм самото възприятие, но нищо не излиза.
както и да е, текстът. забравих го и не съвсем: на сутринта още се процеждаха случайни думи, фрази и нюанси. бих могла да остана в леглото още малко и да опитам да си припомня, но кафето ври, кафето е готово, кафето изстива, кафето се превръща в черна, абстрактна утайка, която само Мусти може да разчете. от текста остава смътното: "моят стомах е червена топка".
не е случайно, че всяко гадаене започва с хаос и произвол на подредбата: що се отнася до кафето, аз вдигам чашката, изгълтвам го и личната ми намеса спира тук. Мусти се втренчва в утайката и започва да говори: плашещо добър е. Плашещо конкретен и някак безразличен, все едно чете вестникарска колонка, понякога сам се изненадва или разсмива; аз недоумявам. Мусти вероятно е най-добрият гадател, който съм срещала; срещала съм няколко. Майка ми е лекар и има странния талант да привлича особняци: измежду всичките необикновени хора с обикновени бъбречни или чернодробни оплаквания имаше няколко гледачки, някои бяха просто лаици-психолози, други - недостоверни оптимисти (защото лошото не се казва), а трети дотам затъваха в абстракции, че направо отегчаваха.
моят стомах е червена топка.
а после: гълтам някакво хапче, което бавно ме превръща в мъж. трансформацията е плашеща, болезнена и необратима. гоня майка ми, лекарката, из разни гари, за да ми помогне, а когато най-накрая я намирам, тя ме поглежда с тъга и се качва в автобуса.
и още: пораснал ми е втори чифт крака, които неуспешно се опитвам да прикрия с огромна чанта. ходя тромаво, неловко и засрамено. в съня си разбирам какво е да се чувстваш "изрод": разбирам го от погледите на другите и от своя собствен в огледалото. чантата не е достатъчно голяма и група момчета от предната седалка в автобуса се обръща и се втренчва в двата ми чифта чудесни крака.
моят стомах е червена топка. но когато скачам от леглото и полусънено се вкопчвам в чашата кафе, това, което ме кара да зарежа образите и думите, не е страх или изтласкване; "не всяка сутрин е отредена за поезия". не винаги трябва да се пише.
ще ми се да вярвам, че понеже нищо не се губи, всички тези образи, думи и звуци от съня, отплуват и се вливат някъде. колективно подсъзнателно чекмедже, един вид.
преди години, в къщата на баба ми на село имаше един стар скрин с ръждясали стави и тежко, олющено тяло. дълго време с приятелчетата ми гадаехме какво има вътре, от пролуките на именно този скрин тръгваха измислените ни истории, които подобно сладникава, непозната подправка попиваха в лятото: изяждахме го бързо, хищно и се връщахме в градовете с подути кореми.
малко след смъртта и започна голямото post mortem разчистване. отвориха скрина: беше пълен с проядено от молци белъо, което с известна погнуса натъпках в чувал и изхвърлих.
стомахът ми е червена топка, а вътре има ключ, който избирам да не докосна.

добро утро

2009-11-07T23:45:00.000-08:00

улиците биха написали поема от всички думи, които не разбирам: има нещо странно в това да знаеш не повече от 50-60 и ушите, подобно смахнати антени, да ги търсят в какафонията наоколо.
понякога ги улавям, но след тях потича друга верига от нови жизнерадостни непонятности и завлича малкото ми разбиране със себе си -

и това е хубаво,
както е хубаво в 5 сутринта да пристигнеш в хотела, да си налееш чаша превъзходна метакса от границата и докато намазът потича от съседната Селимийе, да потънеш в дълбок, пиянски, уморен сън.

Добро утро

п.п. пропорцията между кафето, млякото и меда е ключова, да.

дъждът, опитите за сън

2009-09-18T09:19:00.000-07:00

милиони прозрачни остриета, наточени толкова, колкото е необходимо
гравитацията
която не натрапва уравнението си, а спокойно принася дланта си в жертва:
на тази земя да принадлежиш,
и нито метър
нагоре. да ускориш или, напротив, забавиш крачките си, защото кръвта наполовина е
мръсна и когато се стича по лицето ми, си мисля за чистота;
защото чистотата не е нищо друго, освен мисъл за чистота
порочни полярни координати във вселена, която не познава център

часовниковият механизъм в дъждовния червей
незабележимите дупки в асфалта под които животът кипи органично, възторжено и мокро
чадърите
отварящи синтетичното си сляпо око и
ключът който никога не пасва в ключалката, докато прогизваш

ето
на тази земя да принадлежиш
и тук
да преглъщаш
сълзи сополи думи хапчета въпроси зародиши риби и
хладни
обли
капки дъжд

2009-01-22T11:35:00.000-08:00

има една врата
но тя е заключена отдавна: и който
е затиснал пръстите си в нея, да му мисли

има една наполовина отрязана
котешка опашка
има една недовършена дума увиснала
между две заключени усти

има много неща а много и няма
има и повече ключове отколкото врати ала това
не значи всъщност нищо

дъжд

2008-11-12T01:48:00.000-08:00

не избрах думата, сама падна в ъгъла на стаята
какво по-естествено от
да слушаш тихи водни залпове върху стъклото
да кажеш дъжд? -
дъжд,
без дори да прицелиш око
в някоя капка
дъжд,
а дъждът е и синият шум по екрана и локва и писък
на две забодени в тротоара токчета срещу връхлитаща кола.

тя влачи черната си, мокра рокля с достойнство;
мокър от дъжд не се бои, така си шепнат старците прегънати
под някаква стреха; тя пуска черни бримки от очите си вече
четиридесет години,
дъжд
така знам
че дъжд е имало дълго преди мен.

казвам дъжд; и капчукът тиктака.
казвам дъжд; не се замислям за реколти.
казвам дъжд и дъжд и дъжд и може би е спрял но дъжд и дъжд и
дъжд и думата вали и дъжд и дъжд и дъжд това което блъска вън и
дъжд и дъжд и дъжд не е от този свят и дъжд и дъжд и дъжд
не значи всъщност дъжд и дъжд и дъжд
не значи нищо

2008-11-08T12:47:00.000-08:00

посочи кого обичаш
каза баща ми
и ме поведе към олтара

посочи кого обичаш
каза баща ми
и на ръце ме вдигна над оградата:

градината е пълна с мъже
източени
подобно дървета и също така танцуващи
с мързеливото полюшване на клони: ала не ми е нужен
ветропоказател
достатъчно е да наплюнча пръста си
като онзи разлистващ празната книга
изненадва се на всяка страница сякаш я пише в главата си
бих могла да го прочитам за приспиване но някак
плашат ме хартиените му ръце
нощем се въртя и ще го смачкам
има и разни безделници с въртящи се очи
достатъчно е
да опиташ късмета си и да пуснеш жетон
и въртят се ягоди череши откраднати праскови
ръмжене на пудел и мъркане ласкаво
настръхнали нокти уши перушина
с риск да бъда неучтива обаче,
ще кихна
"любовта е въпрос на алергия", мъж ли го каза или
статуята чието прашно тяло
бръшлянът само би обгърнал; да посоча?
не е проблемът в тебе тате не е и в градината
статуи дървета ротативки, нито в изкушението
да избираш
от витрина - веднъж един ми каза да остана будна,
ала заспах и оттогава
се тъпча с приспивателни напразно
градините ме натъжават.

2008-11-08T09:56:00.001-08:00

it is the ultimate love
after which
no stones return to their place. and as a nut removes it veil
with a silent crack, i buy a paper pack of kisses
and see no signs. i'm lost
but all the streets would lead to you: wet moss between
the rusty bricks, around the corner - a cab, a pigeon, a nylon face,
those small surprises on my way to you
with which i feed the minutes of awaiting. throwing stones,

това е страхотната любов
след която
камъните няма да се върнат по местата си. и както ядката се бели
с тихо пукване, така купувам си пакет целувки
не виждам знаците: изгубена съм
но всички улици ще отведат към теб. мъх, поникнал между
тухлите, такси, сконфузен гълъб или плик
малките изненади по пътя към теб
за да натъпча

2008-11-07T00:14:00.000-08:00

architecture leads nowhere. or how should i
explain those growing walls, demented stairs
on which i climb without the slightest sense
of creation -

i'm noone, a foreigner
those sharp angles tell me something uncomprehensible

архитектурата води доникъде. иначе как да
обясня растящите стени, изродени стълби
които изкачвам без най-малкото усещане
за съзидание -

аз съм никой, чужда
подобно острите ъгли изсичащи присмеха си
в привичните стаи-призми; стаи с меки дивани
и сънливи вечери, протяжната умора
в чието гърло времето налива чай -

стената
разтваряща бедрото си и липсват вертикали
по които да открия капандурите
и да изляза

2008-11-05T10:29:00.000-08:00

някой трябва да разчисти хвърлените сенки,
да ги събере в буркан, да
вдиша и заключи топлината им: тези сутрини, те са на привършване
в които слънчевият остър ъгъл удължава
колоните и ги огъва до стената. сенките се движат, плъзват
по прозорците и стягат светлината
в процеп на открехната врата. просяци, подобно слънчевите зайци,
кацат по стълбите и откриват сърцата си
през тръбата на отворена уста. а понякога
в трамвая се качва слепец с хармоника, изтича
между лакти, рамене, подути чанти и преди
да намеря монета в дъното на джоба, отминава. и, струва ми се,
има нещо, което не виждам.

2008-11-04T09:19:00.000-08:00

прострял тялото си над реката
изтънял до
неузнаваемост той и каза:
премини по мен

тя дълго, твърде дълго бе живяла
на брега. познаваше птиците
звука от
отлитането на птиците звука
на празното небе
ала не
разпозна звука от чупещия се гръбнак
когато
реши

че всички мостове трябва
да бъдат строшени.

2008-10-27T03:10:00.000-07:00

къса предсмъртна баналност: не би могъл да се лишиш от скосения поглед в огледалото, с леко навлажнена буза, нали?
тънка слюнчена бримка разделя лицето на две половини, разкривени асиметрично -
почерняваш отляво, отдясно се лющиш. сгъвам салфетки в дъното на кошницата:
така си натежал от смърт, от любов към живота, малки афористични зърна, трошащи се между зъбите, парченца зъби;
езикът ти, непреднамерено остър и няколко последователни кадъра, в които сменяш маските на увяхването -

все още имаш вкус, все още не се нуждаеш от сол: потапям ръце в предродилни води, отмивам унеса, разтварям скърцащите ти гърди и прочитам сърцето ти -
докато очите се избистрят достатъчно, за да се огледам и сбогувам с теб:

- обичах те, когато нехайно тичаше с разкопчано палто, а отдолу пляскаха черни гарванови криле. те никога не поделиха червея си с мен и аз скърцах със зъби ненавистно: ти си припомни звука от тебешир, стържещ черна дъска и по навик замълча.
- обичах те, когато погледът ти изстъргваше мека кървава следа върху тила ми. ти никога не погледна лицето ми, при все че се влюбваше само в лица, а аз бършех, гримирах, залепях маските си с тревога и суетност.
- обичах те, когато се давеше в евтин алкохол и дефектната помпа на сърцето ти изстрелваше невронни снаряди в черепа, пръстите, пениса ти: всичко в теб се втвърдяваше. Oмеквах като гума и сънувах, че съм твоя кожа.
- обичах те, когато умираше непреднамерено и убедено като глупакът, изпънал пръстите си в шпиц на самия ръб и възмутените, възторжени тълпи с мрежи за риба. целият свят бършеше носове пред некролозите ти, а аз дъвчех фъстъци и четях притурката към вестника:

"...Похапвали печена тиква с мед и орехи, когато влакът разкъсал червената лента и срязал пръстите на краката им. Тя изпищяла, а той унесено загледал своите, които израствали наново като гущерови опашки; и си припомнили една гравюра отпреди стотици години на змия, изяждаща опашката си.
Тогава разбрали, че умират различно: тя закопчала палтото си, измъкнала билет от скъсания джоб и го подала към устните му; той го перфорирал.

Така започнало едно дълго пътуване, в което никой никога не се обърнал; но все пак
стъпките на сенките, следващи по петите им, постепенно затихнали."

В джоба си намерих стара рисунка на черна врата. Фините листовидни орнаменти преливаха в чудовищни глави, кози крака и криле, израстващи от едър торс, облегнат на рамка от тъмно дърво;
не изпитах страх, нито любопитство.

2008-10-25T05:23:00.000-07:00

и какво ако в края на краищата
всички краища
се сплитат на възел: тук, в твоята стая
която намирам променена
при все че се отбивах всяка нощ

едва сега обръщаш къдравата си глава
върху възглавницата, едва сега
ме виждаш и смутено плъзваш погледа си
по предметите, опипваш ги и връщаш на местата им:
като че ли така сънят ще се отмести
и прах наново ще засипе
оголените рани от разместеното.

не сънуваш,
аз сънувах
твърде дълго; не сънуваш -
аз съм чуждата, за пръв път влизам
поглъщам сънен мирис на чаршафи, таблатури,
скъсана е трета струна, а черното перо е синьо.
започнатите книги са захвърлени; в ръката ти
лежат измачкани крила: сто тридесет и първа страница,
убиецът е друг и жертвата наново
се губи в неестествено затихналите улици.

отново срещат се, отново заговарят;
претеглят
олекналите си залози и издуват
бузи в зле прикриван блъф: не сънуваш,
аз сънувах -
прочетох тази
и много други книги.

не сънуваш
аз сънувах -
наново свивах в същата пресечка и гадаех
с какво ще ме убие този път:

поняга е нож,
понякога горчи.
понякога приспива,
понякога боли.

начупено, зараснало накриво: така, ръката ми
която те завива,
отдавна не е моята ръка: сънувах дълго, върнах се и
няма да посмея да вдигна одеялото,
под което твоят сън
се свива като котка, няма да затворя книгата, да смъкна
очилата от затворените ти очи - все някой
се събужда пръв
облича се, измъква се на пръсти

неволно се забързва, подминава
сергии с вестници, последната им страница
със стари вицове, обяви и убийства.

2008-10-21T09:23:00.000-07:00

черното не е в кръвта
на облегнатите върху моста: самоубийците,
те отдавна се вдигнаха от горещия асфалт
и потърсиха утеха в кафенетата.
приведени над порцелановия овал,
изплюват историите си
като ядка
заседнала в гърлото
с това се хранят, това изхвърлят

2008-10-05T04:45:00.000-07:00

a view from a balcony

cold-shaped grapes, below
the neighbour's dead but
would not an old man starve anyway? -

they locked us out, the balconies
have stretched their tongues in thirst
and rain is always somewhere else:

running in ditches,

изглед от балкон

смръзнати гроздове, долу
съседът е мъртъв но

отвън ни заключиха, балконите
изплезиха езиците си към небето
дъждът винаги е някъде другаде

2008-10-02T12:51:00.000-07:00

тази вечер
не бих искала да подлагам стъпало с цитат в началото на текст. нито да отвръщам поглед от безсловесния, безмислен хаос вътре и да описвам инвентара на стаята: чашите, белите кореми на мъртвите риби, натрапчивото присъствие на иконите са ми познати до втръсване.
отегчена съм и от елегантни и недотам хлъзвания към поредица образи от съновидение: без друго в последните години сънищата ми са крайно непродуктивни и фрагментарни.
като старец, предъвквам видяното преди много време; плюя го и мирише на все по-гнило. нима е чудно, че не засищат глада?

почесвам се по главата, косата ми е малко нещо мръсна; но утре ще се къпя, сега решавам, че е необходимо нещо повече от силна емоция или вдъхновение - какво, по дяволите, е вдъхновение?, за да насиля инерцията си и да не зарежа този текст. започнах с ясното съзнание, че а)

2008-10-01T08:15:00.000-07:00

обезкървено
утрото допълзява в бяла дреха

в бледозеления коридор
настръхва
в таралеж от стерилни игли

сменя чаршафите
попива уличната светлина с хавлии
слага
ръка на челото ми и ме отвежда
до прозореца: помахай на света

вън са цветните афиши
стъпките
здравето
като едва позната мелодия:
заглъхва докато паметта ми
сумти
в опити да я наподоби - и какво ако
съм танцувала на нея, и какво
ако в шапката на музиканта
някой
е хвърлил око
като чуждестранна монета
без стойност? -

иглите са наострени
достатъчно
за да не усетя пробождането:
червено
кръвта, която се отдалечава
светофар
израстващ пред улица
свиваща се на кълбо
в неизбежна зима

2008-09-28T00:26:00.000-07:00

deniz

твоят сън е лек, твърде лек дори
за среднощното ми непланирано
изплъзване: дори да изтънея,
ръката ти все пак ще ме придърпа -

вече трети час, сънят не идва
преброих мухите на тавана преброих
мъртвите в шкафа и онези
които не умираха навреме и обратно:
сляпа, опипвайки познатите стени на празнотата
прегъната в стомаха и, все още
недоносена
увисвам на врата на смътен страх

2008-09-27T11:09:00.000-07:00

страхът има тъжни очи. все пак
паля цигара, пъхам я в устата му
докато
напълни дробовете му и два балона
се пръснат на перваза на прозореца:

отскачаш,
смутен си
толкова чернилка се изля върху главата ти
а ти само се опитваше да свириш на китара:

шапка бих била но съм пробита
куче бих била до теб
ала съм бясна
бих отворила вратата, бих мълчала
щом влезеш и откриеш
че е празно

тук времето
е ръка която къса
месо
от мостовете статуите цитаделата
и пъха ръката си в клетката: два нови
резеца
избиват в устата ми и кървя

няма
нищо по-лошо
от доброто начало

2008-09-26T05:36:00.000-07:00

синьото
избиващо по веждата,

щастливата любов е
нищо повече от
свят който предстои

...

2008-09-21T10:04:00.001-07:00

"...така че
разбирам тази тъга,"
ми каза,
"усетих я за пръв път
когато бях на 7 или 8.

една сутрин
седях на чина
и зяпах в една точка а тя връхлетя
като митично чудовище или оса или
нещо друго
изневиделица

не помня лицата им
помня
протегнатите им тревожни пръсти
просещи причина
защото
тъгата трябва да има причина,
нали?

казах им
че заекът ми е умрял" и той
бавно се вкаменява, облегнат на
моста в един твърде горещ следобед;
не точно август, но може би
листа сбогуващи се с клоните и

"можеш ли да я
прогониш?", попитах -

"не знам.
никога
съм нямал заек"

porno носталгия

2008-09-11T04:57:00.000-07:00

облегнат на рамката
(на леглото)
той се съблича: отлющва кожата си
докато болката
напомпва пениса му с кръв

прекрачва рамката
(на леглото)
обхожда
тавана подобно муха а аз съм
паяжина лепкава ръка увиснала над
рамката и вътре е портрета ми при все че
(това ли съм аз):

кръвоносен трафик
вени
артерии
заплетени в пулсиращ сърцевиден възел:
систола
систола
систола
до пръсване
тристахиляди микроинфаркта в секунда и
днк от единици нули предимно нули
(понякога се чувствам толкова празна)
&
'това не е всичко, приятели'

...аз съм мухоловка изгнили плодове
мъртвата ми котка сладко сутрешно кафе
и ще лети любимият лети лети
но все пак ще кацне все пак
се върти -

любов моя,
чудо
(за три дни)
а после четиридесет
докато мъртвите любовници
заспят
в консерва:

ние сме сами
вечерята е сложена
ножовете - наострени
защото
времето е благоприятно за жертвоприношение:
(аз
или
ти?)

летят мухите ниско, скъпи -
ще вали.

Облегнат на рамката на леглото, той
се съблича: отлющва кожата си, докато
болката напомпва пениса му с кръв.

Гол е точно толкова, колкото искам:
кръвоносният трафик, сърцето -
пулсиращ мехур, зад чиито стени

се усмихват каменни антични кукли.
Той е острие: и аз пълзя по ръба му, прерязвам
пъпната връв и възторгната слуз

се втвърдява като восък по гърдите му:
Древността е косъм,
изтръгнат
от лепкавите пръсти на влечуго.

...моя любов, часовниците спряха, откакто
си отиде: тези тлъсти книги с история,
твърде тежки са, не им се доверявам.
вкочанена влюбена амеба & нито спазъм
към брега & нито дъх & нищо -

Черен еректирал обелиск
се издига към небето и е неизбежно
да падна на колене
и
да се моля.

2008-09-09T12:03:00.000-07:00

той се смее и дърпа ципа си
надолу
коленете ми стържат и
отварям устни:

обичам да му духам, той е
саксофон
дисонантният писък в оркестъра
залп
в сърцето на скуката докато
се губя из нощните улици
полуоткрехнат прозорец полу
задавен шепот: не ме убивай
той е
тихата мелодия когато
светлините угаснат & стъпчат
небесната цигара

2008-09-09T11:44:00.000-07:00

дениз

тя оставя четката си за зъби навсякъде
адски нехигиенично
сякаш би облизала стола мивката
изцапаните с кръв чаршафи
обичам мръсни приказки

тя оставя четката си за зъби
навсякъде
сякаш би облизала стола мивката
изцапаните с кръв чаршафи и
понякога се чудя
какво още мога да натъпкам в устата си?

той се смее дърпа ципа надолу
отговорът клокочи в гърлото и
бели лепкави спазми любов:

за новото начало,
bitanem,
гълташе и лягаше между краката му
без да си измие зъбите.

тя оставяше четката си за зъби навсякъде
адски нехигиенично
сякаш би облизала стола мивката изцапаните с кръв чаршафи
понякога се чудя, казваше
какво още мога да натъпкам в устата си

той се смееше, дърпаше ципа на панталона си
отговорът се изливаше в гърлото и
бели лепкави спазми любов
докато утрото кървеше по бедрата и:

за новото начало, скъпи, гълташе и
лягаше между краката му
без да си измие зъбите.

бронз

2008-09-08T18:59:00.000-07:00

бронз

кръвта по чаршафите
е
ново начало:

и аз бих искала,
бих искала ужасно
да пробия
в гръбнака, под гръдната си
кост или в тила
дупката
в която ще ме чукаш
само
ти.

страхът има тъжни очи - все пак
паля цигара, пъхам я в устата му
докато димът издуе гръдния му кош и
два балона
се пръснат на перваза на прозореца -

аз ще умра от рак на белите дробове от
възловиден съсирек от смърт от септември

страхът има тъжни очи. все пак
паля цигара, пъхам я в устата му
докато димът издуе гръдния му кош и
два балона
се пръснат на перваза на прозореца:

слуз
кръв без раждане
прерязване на връв последвано от крясък
аз?
твърде тъжна за животно:

виждаш ли ме, татко? пуша.
връзките ми се увиват по ръката ти
събувам се и стъпвам на перваза

кутията е празна: няма катастрофи
носът ми е запушен и пробивам
слепоочието: време за начало

измъквам се на пръсти, спирам дъха си
но ти все пак ще се събудиш и
ще почнем
отначало:

2008-06-18T12:07:00.000-07:00

тревата се отвори пред вятъра: лента снижени снопове, в която пътят се очертаваше нееднозначно, но ясно. над нас се движеха облаци: бели, нахранени, безразлични, влачеха сенчестите си кореми над хълмове и реки.
в този миг нищо не изглеждаше невъзможно.

ако няма път, ще проправим

никога не съм си падала по уиски. помня как веднъж, бях ужасно пияна, някакъв тип дойде и ми бутна чаша в ръката като измърмори нещо. помислих, че отива в тоалетната или нещо подобно; подържах я известно време, после я оставих и си поръчах водка. той се върна след половин час, каза "наздраве" и ми разясни, че, видиш ли, всъщност искал да ме почерпи и защо съм пиела водка, като онова в чашата било джони уокър. без майтап. "ми... не се кефя на уиски, но мерси", и си глътнах водката. "абе мацка... тва е джони уокър бе..." и се завлачи нанякъде.

keep walking, baby

продължихме. нямахме посока, просто следвахме облаците, които изглеждаха напълно сигурни в движението си: бавно, почти незабележимо прекосяваха хладното синьо небе; по залез щяха да се оцветят в кърваво, но това не би ги смутило. тази кръв не е тяхна, не съм сигурна чия е, но те са невинни. невинни като бялата кърпа, която вероника подава на исус по пътя към разпятието; невинни и също толкова безсъзнателни.
сега тази кърпа е в някаква световноизвестна крипта, покрай нея се тълпят очи-фотоапарати и запечатват чудото, единствената снимка на христос. ден по-късно ще отлетят към лувъра и ще дъвчат сандвичи пред мона лиза; а после нотрдам и...

home is where the heart is

някои никога не успяват да пораснат. слагат маска на приспособяване, която убеждава невъоръженото око за няколко секунди: точно толкова, че да преминеш и да се усмихнеш, да бъдеш забравен и спокойно да продължиш по пътя си. всичко е наред.
през нощта ще сънуваш моста отпреди петнадесет години, след който те чака лятото: и дългите му дни, и смахнатите фантазии, и клечките, с които говориш с духове.
и тъгата, когато тези духове спрат да ти отговарят.
веднъж, преди адски много време, пътувах в рейса и майка ми, дали за да ме накара да млъкна или друго, ми каза, че ако много искаш нещо и го повториш наум сто пъти, то непременно се сбъдва.
реших, че ако ще си пожелавам нещо, трябва да го формулирам съвсем еднозначно, така че г-н бог да няма как да се измъкне с глупави оправдания, че не е разбрал. измислих ужасно дълго изречение с няколко подчинени, записах го и започнах да повтарям наум.
моста, лятото, мостът се срива, аз оставам там с приятелите ми завинаги или поне достатъчно дълго, че да ни омръзне. лятото не свършва или пък свършва, когато решим. може да завали сняг за няколко дни, що не, но после пак ще е лято и така нататък.
мостът е срутен и всичко е възможно.
като се замисля, и сега не разсъждавам много по-зряло. какво пък.

. . .

...кво да се прави, такива сме всичките: седим, пием и си говорим; изведнъж на някой му прищраква нещо и излиза, без дори да се сбогува. и после не го виждаме дълго, понякога с векове. плащаме му пиенето и му пожелаваме лек път, после ще разказва:
добрите приятели не се страхуват един за друг. понякога пътуват заедно, но не се изпращат; понякога са жестоки, но не се утешават.
и нищо не е загубено, никога нищо не е загубено -

when i get back, i'll drop a line

red shoes blues

2008-06-18T04:40:00.000-07:00

федър

2008-06-17T11:58:00.000-07:00

...сега си спомням, когато те попитах: кое е добро и кое не е добро?
ти каза, че няма отговор. каза, че всъщност отговорът е преди способността да отговорим и да го изразим с думи или не отговори изобщо. не помня, но често се връщам към това и понеже нямам дар слово да обясня какво си имал предвид, бих казала, че отговорът е интуитивен.

но и това не е достатъчно, федър.

чудя се къде си сега. сигурно четеш, облегнат на някакво дърво в покрайнините; разпънал си синята палатка на плажа и пиеш бира, а вълните достигат пръстите на краката ти. ставаш и с бутилка в ръка започваш да танцуваш; наричаш го "танц", а това са поредица от абсурдни, неуместни движения, над които избухва твоята луда усмивка и те превръща в дете, каквото винаги си бил отвътре. после вадиш хартиен плик с ябълки, локум, цигари, вино. книга, керуак или милър примерно; окъсана тетрадка, в която записваш шантавите си мисли, а после дълго се чудиш какво си знаел тогава, което не знаеш сега.

разплача ли се или разкрещя пред теб, ти се усмихваш: усмивката не е стена, а огледало. и аз спирам, не от утеха, а срам. черните струйки под очите ми дълбаят едни и същи вади: надолу към скулата, вляво, до ъгълчето на устата -

и така нататък, федър, наистина ми е писнало да мисля за себе си.

2008-06-15T05:05:00.000-07:00

желание за писане

до върха на обувките: адски тъпо,
моят ангел смуче палеца си
в потната ръка на юни:

тези седмици, те нищо не значеха
къде е пясъкът от сутрешните часове в които
леглото ми се пръскаше в микроинфаркти

сини сутрини, сини като пръсти
впивали се твърде дълго и кръвта
е оттеглила войските си от шията

няма смърт, крещят билборди под които
се разхождам и отдръпвам мерника си
от неща, далечни до омръзване

2008-06-13T15:16:00.000-07:00

п.п.

истина ви казвам
не всяка сутрин е поезия
понякога просто
пушиш
пиеш кафе
и не се страхуваш от смъртта

2008-06-13T14:22:00.000-07:00

п.п.

ще те намеря
в някоя от улиците: все така загубена,
с чадъри от сарказъм, а небето
ще е безпощадно ярко. "летят мухите ниско",
пееш, а от джобовете ти ще капе нещо.

ще те намеря
някъде из улиците: загубена
като дете или старица с алцхаймер.
нелепа с огромния чадър под небето,
твърде ярко за декември: летят
мухите ниско, летят
мухите
птиците
и времето

2008-06-13T13:42:00.000-07:00

recipe for rebirth

- ...и няколко дни по-късно се озовах тук. това е.
- това е всичко?
- всичко, което си спомням.

висока тъмна фигура, изрязана в яркожълт прозорец. изостреният пръст на перо, мирис на мастило. произволно разпиляни ъгли.
срязване.

-... но вие го знаехте така или иначе, нали?
усмивка.
- защо, по дяволите, поискахте да го разкажа?
- добър слушател съм. пък и, ако ще правим това, за което си дошъл, не е зле да си припомниш още веднъж всичко и да помислиш пак дали си готов да се разделиш с него.
- мислил съм достатъчно.
- ти си хлапе. ти не мислиш; залюти ли ти на очите, се втурваш да смъкваш картините от стената и вярваш, че това ще помогне.
стените са голи.
- ...само че не помага. виж си подутите очи, приличаш на недоспал мъченик. и откога не си се хранил?
бута пред него чиния с кървавочервено месо.
- не ми се яде.
- е, както решиш.
огромен къс увисва в устата на черната фигура, кръвта потича на тънки струйки. избърсва ги с ръкав и се облизва.
- виждам, че си нетърпелив. обаче няма защо да бързаш. наслади се на паметта си за последно; заиграй се с някой натрапчив и дразнещ спомен, стопи го, размачкай го и го извай така, че да ти хареса. разкажи го няколко пъти, с различна интонация. не го променяй изведнъж; започни от някой детайл: примерно онази покривка, тя не беше зелена, тя беше в червено каре, спускаше се почти до земята; и не беше лято, а някаква ранна есен, във всеки случай листата бяха кървавочервени, а после окапаха; и няма нищо по-красиво от късната есен... и така нататък. важното е да си повярваш сам; ужасно е да съзнаваш, че си лъжец.

беше лято: купа с череши върху масата и светлината отляво, в източния прозорец, когато телефонът иззвъня.
всъщност лятото беше към края си; циганско лято, което си е ранна есен. черешите са презрели и е по-добре да купиш круши, купа с яркожълти круши върху масата. въпреки че изглеждат като восъчни, защото през октомври крушите са хилави и недорасли, ти си извървял дълги, хлъзгави улички, преди да намериш последната сергия, последните восъчни круши, последният ден на есента. на следващия ден вали сняг; на по-следващия също, тогава подметките затъват в бялото и е толкова красиво, че не ти се прибира.
купата на масата е празна и си наливаш чаша вино, облегнат на прозореца, в който слънцето залязва.
"беше дълъг ден", мислиш си, ужасно дълъг ден.
и се надяваш, че зимата ще свърши скоро.

2008-06-07T09:42:00.000-07:00

...защото си удавник, а те скубя
с крясъци: Спасение
в 5 сутринта е фалшива монета

гола,
облегната на рамката на леглото,
зад която светът ми се срива.

не искам да те помня все така
не искам да те помня изобщо
сънят ми е хлъзгав и потен претъпкан с монети
телефон в чиито вени плъзват непознати гласове
изстрелват залповете си в главата ми докато се пръсне

в леглото
където спиш и хапеш устните си:
още час и нещо
и ще съм твоя: унизена до поискване, летяща
твърде ниско -

ще вали?

2008-06-06T15:17:00.000-07:00

какво искаш? да срежа вените си или
това е твърде евтино
за теб. за теб, за теб, за теб -
нищо повече от
гърло
водещо към задника на бездна

може би
тази мелодия ми е позната отпреди
може би
съм танцувала на нея, а може би
иглата ти заплела се е в лентата
въртиш се /все пак!/ все пак се
въртиш
около мен, и ми призлява

какво още искаш, да отлепя
ли кожата си? - ето я. смъкни и вените, плътта

2008-06-04T20:39:00.000-07:00

записвай си сънищата

гледаме цирк на някаква гара
прикривам цинизма си с ръка
като недъг
санитарки и медицински сестри изпълняват сложни акробатични фигури
дъждът ме натъжава, казвам му че този свят би могъл да е и по-хубав
границата между мечтател и просто смахнат е твърде тънка
но някои обичат да поглеждат в кофите
просто за разнообразие

жената-мъж от дианабад продава фъстъци
дъжд от люспи, меки и солени като
избледняващ сън в глава, откъсната и хвърлена през прозореца
минувачите прочитат носталгия в очите и, но
"това не е първият живот,
няма да е и последният", преди да се търколи надолу по улицата на
неограничените възможности

и пликове с месо във фризер

шизо сън

аз и евгени заминаваме някъде, оказваме се на някаква гара, където гледаме цирк.
гарата ми е позната, но не се сещам откъде. седим на каменна ограда и гледаме как болнични санитарки и медсестри изпълняват акробатски номера, подреждайки се една върху друга.
там е и жената-мъж от дианабад, евгени го нарича "лудия милко", който влачи със себе си дете-идиотче с мръсна черна коса. евгени и милко имат някакъв проблем с бащите си.
евгени снима непрекъснато: акробатите, мен, когато си мисли, че не гледам и т.н.
запознава ме с 3 негови приятелки, които си тръгват (2 от тях), 3тата разказва виц и забелязва, че ние се натискаме. става и си тръгва огорчена. първо правим секс за кратко, а после гледаме небето или нещо такова.
седим в една тъмна обща баня, където той ми разказва за милко; тогава милко се появява.
започваме да се гоним, аз се крия зад евгени; после бягам сама от тях в подлеза. детето се появява отвсякъде, но аз бягам много бързо.
(на гарата евгени фотографира куче и коте, по някакъв начин снимките му се превръщат в плюшени играчки. казвам: какъв готин мъж с хоби - плюшени играчки и се хиля, но се оказва че го казвам на някаква негова приятелка и пак се хиля)

имаше и пликове с месо във фризери.

защото е удавник

2008-06-04T10:43:00.000-07:00

защото е удавник и
така са привикнали очите му: във всяка картина търсят
детайла,
за който да се заловят.
вкопчват се в него, изстискват го и попиват, докато
се загубят с картината. защото е удавник и
нищо
сигурно не съществува
освен дъното.

по повърхността танцуват

по повърхността танцуват слънчеви петна,
разплискват тялото си, но
топлината достига само до определена дълбочина.
той живее с придънните риби, танцува с опашките им
разхожда се из потънали кораби, сваля камъни от мъртвите
за да могат да изплуват и, като синкави мехури въздух,
да се пръснат в слънчеви петна

ако слънцето изгрее от запад
тази сутрин
ако слънцето изобщо не изгрее
тази сутрин,
той как ще разбере? - светът се срива, пеят чайките,
и отломките ще паднат във морето, ще потънат
твърде бавно, за да раздвижат дълбокото, където е той:
водата поглъща звука, светлината, смъртта. но той се усмихва
/тихо/,
защото е удавник.

2008-06-02T11:43:00.000-07:00

малката стрелка спира върху без една: колебае се шестдесет секунди, а после изсича кръгла, плътна минута. капва върху плочките и се разплисква в лицето ми:
осем е,
а аз чакам от цяла вечност нещо, което няма да дойде.
плъхове изпълзяват от канавката. между зъбите си влачат страх и не е чудно, че вони.
страхът вони.
по стените на подземния канал безименни мъртъвци опитват плътността на пръстите си; разглеждат върховете им с любопитство, оставила ли е слузта следи?
не са гнусливи, вече не.
но аз съм; вонята им ме смазва, прегъва, натиква в стъклено око и изтъркулва надолу по улицата.

това не е вкъщи. трябваше да е вкъщи, обаче не е. откъде се взеха тези нагъсто наредени колони, този твърде нисък таван и под, хлъзгав като разколебано око?
промъквам се, спъвам се, просмуквам се в килима - вкъщи няма килим - попивам и избивам по долния таван като влага. прокапвам в стъклен буркан, водата ме притиска, докато се втвърдя: имам форма, но това не е вкъщи.
чия е ръката, която ме взима; чия е празната очна кухина, в която плувам; чий е светът, който виждам? - нима вкъщи е стъклено око.

Огледалото е безизразно: но аз му вярвам, от време на време изпитвам истерична нужда от обективност. Точните науки са обективни. В техните тетрадки се чувствам сигурна, защото за грешния път има обяснение, има и опрощение няколко реда назад, където разсеяното око е пропуснало нещо и съжалява; има и изкупление в задрасканите, откъснати страници.
А понякога има и верен отговор:
и той успокоява духа.
Духът е странно животно, лута се из какви ли не безплътни измислици, губи почва и залита там, където всичко е уж най-неоспоримо. В един миг седиш с приятелите си, пиете вино, смеете се; в следващия - стъкленото око се надига от гърлото, проправя си път към светлото и поглежда. И това вече не са те, моите или нечии приятели; това вече не е вино и не е смешно, изобщо не е смешно. Това вече не съм аз.

Огледалото е безизразно, но точно днес е празно, както е празна главата ми.
Духът се вдига на пръсти над числата, стъпва леко по острите им носове и си припява:
две и две е колкото реша...

На онзи плаж го срещнах: изглеждаше остарял, но не казах нищо. Би било неучтиво.
- Никога ли не си се опитвала?
- Какво да съм се опитвала?
Пясъкът изтънява, от дълбочините като поличба се вдигат две риби; отвръщам му:
- Наистина ли две са достатъчни за стотици хора?
Плажът е празен като огледало. Той е празен, самият той е плаж; а аз се опитвам да почернея, но изгарям.
- Ти обичаш ли риба?, пита ме.
Чудесен е. Не знам какво биха правили без него: едно така загубено момче на две хиляди години, с мършави риби в ръцете и смъртно, но чисто сърце. Гладна съм, но гладът е приятен; както е приятен пясъкът, който изстива под нас; както е приятно да изстиваме заедно. И бих искала да му кажа, че съм опитвала.
Но той знае:
- Достатъчни са.

2008-06-01T08:43:00.000-07:00

анатомия за начинаещи

със сигурност би казал нещо умно, ако можеше да движи челюстта си. отчупените парчета не се поддаваха на никакъв контрол, а обезболяващото сковаваше мозъка му в тих унес: пукнатината на тавана пълзи, изостря се, разклонява се. нокътят и се забива в ъгъла. още секунда и ще се пречупи, ще изтече до ръбовете, таванът ще се срине...

секундата е вечност.
джобовете му са натъпкани с време; то се втечнява и прокапва: кап. кап. кап.
капенето е непоносимо, но той не го чува.

лежи с отметната глава, зяпа пукнатината, а челюстта му, отчупена и сглобена калпаво, лежи в порцеланова чинийка върху масата. до нея има купа с ябълки, които не може да отхапе, чаша чай и днешният вестник.
той не знае, че днес е първи юни две хиляди и осма година. дори да му кажа, няма да повярва: живял е по-малко от двадесет и пет години, що за глупост е това две хиляди и осем?
числата са абстракция. времето е течно и капе: кап. кап. кап.

започва да брои капките на пръсти: едно, две, три, четири... петият липсва, но не е върху масата. затиснат е под отчупен къс бетонен парапет, посинява и почернява: пръст на две хиляди и осем години, жълтеникав нокът и памет, съсирена в капка кръв върху отчупената кост. изсъхнал костен мозък, атрофираща плът, но въпреки всичко, нокътят расте.

въпреки всичко, вечността е секунда, мисли си той, а после спира да мисли, защото иглата е пробила вената и обезболяващото изтича към мозъка с устрема на кръстоносец.
никога вече болка, никога вече, обещавам му и знам, че ще спазя обещанието си.
никога вече и последната секунда, в която сърцето ти бие; и последната секунда, в която сърцето ти е твоето сърце. последната секунда, в която ти си ти:
открехнати очи,
пред които почти двадесет и пет години изтичат за секунда:
и секундата,
в която нито аз, нито ти знаем кой умира:

облегнати на бетонен парапет, който ще се счупи, а после,
обещавам ти,

ще летим
цяла вечност.

2008-06-01T06:12:00.001-07:00

Историкът

Край,
това беше последният ред. Оставаше точката.
Постави я с почти патетичен жест: така трябва да свърши всяко велико дело.
Някъде в далечината биеше сутрешна камбана. Дръпна пердетата: наистина беше утро; утро, каквото не беше виждал отдавна. Мокро, безпаметно, освежаващо.
Опита се да си спомни последното утро, преди да се затвори в тази малка стая, за да разкаже историята, която трябваше да бъде разказана. За да събере и подреди разпилените спомени на хиляди хора. За да им върне нишката, която съшиваше фрагментите и придаваше смисъл на кръвта, престъплението, болката и разпиляното време.

Това е смисълът на историята, написа той: тя трябва да бъде разказвана, за да разберем пътя си и да не повтаряме старите грешки. Във време, което истерично грешеше еднакво, печаташе еднакви некролози, крещеше еднакви лозунги, той се отдръпна, заключи се в стаята си и започна да пише.

Необходимо беше време, за да отсее плявата: самият той дете на обърканото време, не беше лесно да се отдръпне и да погледне отстрани. Трябваше безмилостно, окончателно да среже нишките, които го свързваха със света; да отлепи люспите си, да пожертва всичко, което наричаше свой живот и което не представляваше нищо в онзи свят.
"Защото животът ни сега, каза той на някого тогава, е нищо повече от поредица случайни стъпки, случайни срещи, случайни зачатия и случайна смърт. А може да е много повече."
Оттогава не беше проговарял на глас. Години наред лепеше фрагменти, събираше изродените форми в съдове, отваряше гробници и затваряше очите на изгнили трупове,
защото историята е ранено и свирепо животно, до което той се приближаваше с години: предпазливо, за да го успокои и приспи. И да започне отначало.

Сега трябваше да се върне. Да върне историята обратно в ръцете им, за да я погребат заедно със страха си; в точно това утро със светещи локви и измито лице, отключи вратата и излезе навън.

Светът е прекрасен и нов всеки ден. Срязва вените си и оставя мръсната кръв да изтече, а после заспива; а докато спи между краката му изпълзява нов, прекрасен свят. Мъртвите са тихи, новородените пищят възторжено; светът ликува от самото си раждане.
Възхитена еднодневка с измити, наивни очи: няма страх, няма смърт, няма история.

Той не усети кога изпусна листовете и те се разпиляха; вляха се в случайно въздушно течение, разбъркаха се и отлетяха.
Не бяха необходими. Никога не са били необходими.

Историците изгниват в библиотеките, опитвайки се да измислят история.
История няма, има библиотеки. Няма ключ, има широк, открит път, над който утрото окачва измитите си очи.

Историкът изтъня като лист хартия, огъна се и затрепера във влажния въздух.
Едно притичващо дете го грабна и сгъна корабче,
защото локвата така приличаше на езеро.

2008-06-01T06:00:00.000-07:00

счупих стъклото
за да разбера
че светът вън е прекрасен и нов
и изровените антики
са фалшиви

нахрани ме с крясъци
напълни ме с минало
защото съм празна
в един препълнен град

фойерверки
излитат между бедрата на вселената
време за начало

и напразно съм изравяла антики
от епоха
погребана отдавна
с отворени
очи

счупих стъклото
но въпреки това
дъждът изтече по пръстите ми като восък
бях прогизнала отвътре
бях изгнила и
сънувах пустини твърде дълго

светът се разбива под моя прозорец
светът се разбива под моя прозорец
с ликуващи крясъци

фойерверки
излитат между бедрата на вселената
с непоносима светлина

вестниците връщат брояча на нулата
защото е време за начало
и финалните надписи
звучат фалшиво

3 daemons

2008-05-31T21:34:00.000-07:00

3 демона, 2 от които добри или зли; 1 - другото. виолетово и сиво.
сливен
игра между трима, за да извадят демоните си на показ и да разкрият кои са?

две сестри идиотки, когато едната спре да куца, започва другата
задминават ме в девин
едната хвърля пръчка в косата ми, ужасявам се и започвам да бягам
високи са, с ризи на райета и несъразмерни, едри тела

linx

2008-05-23T23:54:00.000-07:00

http://www.hermetic.com/crowley/libers/lib216.html
http://www.hermetic.com/crowley/aba/defs.html
http://www.hermetic.com/crowley/littleessays/wonder.html
http://www.blavatsky.net/blavatsky/arts/MemoryInTheDying.htm

http://www.hebel.co.nz/technical/Panel%20Cladding%20drawings/index.php#3
http://www.ceco.net/index.html#bathroom
http://www2.dupont.com/Tyvek_Construction/en_US/tech_info/drawings_commercial.html

2008-05-16T14:19:00.000-07:00

внезапна картина: син, празен плаж. разтеглен встрани образ, като от повреден прожекционен апарат. постепенно линиите се размиват и центърът на картината се отдръпва; брегът се удължава, бяга от мен. стъпила съм върху него, но ми се струва, че плажната ивица ще се скъса или ще ме завлече... все едно издърпват килим изпод краката.

беше се отучил да пише. "отучил" е точната дума; неотдавна или отдавна беше привикнал да превръща всяка своя мисъл в текст. написаният и прочетен текст му даваше плътност.
"плътност".
съсредоточи единственото си око върху тази дума.
имаше нощи, в които текстът го повличаше след себе си, влачеше го из стаята като обелка;
черен, лепкав текст-паяк, който затриваше очите му с черна линия и го изсипваше на масата.
празен и желаещ. думите бръмчаха в стиснатите му шепи, хапеха го, избиваха между пръстите като влага и се изкатерваха по изпъкналите вени. думи-игли, произволни откъснати електрони, несвързвани от нищо.
думи в себе си, думи оставени на себе си.
"аз съм един жалък драскач",
прочете
и
захлупи глава с ръцете си.

а после спря да пише.

не го усещаше като липса, не се замисляше. струваше му се, че нищо не се е променило, освен че вечерите се удължиха, а той все по-често се улавяше, че дълго, понякога с часове остава втренчен в една точка. не можеше да каже какво изпитва.
понякога си сипваше чаша вино, взимаше произволна книга от лавицата и се отпускаше в зеленото кресло. меко е, мислеше си; учеше се да отпуска постепенно тялото си върху него.
беше чел за това в някаква източна книга. торс, крайници, шия; накрая слагаше глава върху високата облегалка и затваряше очи. понякога заспиваше.

просто не мога да извървя обратния път: няма, не съществува ли друго след тези проклети плажове? разхвърляни остри миди; миди-зъби, на които режа краката си. няма кръв.
сякаш пясъкът я изсмуква, издърпва я като въже в пластовете си подземна, безлична влага; а отдолу се вдига студенината и се изкачва по тялото.
призлява ми: кълбо пяна изплува в устата и се отлага в гърлото, където студът я превръща в буца лед. сънувам арктически пейзажи, докато слънцето прогаря в кожата и избива на черни, възпалени белези от угасени цигари.

2008-05-06T03:59:00.001-07:00

http://www.ruralstudiofilm.com/launch.html

http://cadc.auburn.edu/soa/rural%2Dstudio/

чиста проба

2008-04-21T13:03:00.000-07:00

чиста проба тъга
в епруветка

а духът ми отива по дяволите
бутилиран
до следващото
размразяване

. . .

чиста проба тъга
той

е той и Той но
не и аз.

. . .

чиста проба тъга
систола
систола
систола

до пръсване

. . .

чиста проба тъга/
fuck me blind

. . .

чиста проба тъга
нещо като нож
нещо като
всичко на света

. . .

...и всичко ще бъде начало:
"аз съм потта, която избърсва от
челото си, и аз съм челото и дланта и
плача
когато убива мухи"

в един прекрасен нов свят
животните ще се нижат пред мен а аз ще мълча

какво е светът Ти
без имена?

антипоезия

2008-04-10T10:16:00.000-07:00

...и ти ще вземеш последния ред: като ключ,
озъбен пред стена. в жестокостта няма смисъл,
говоря на стоманобетонните тела
изпълзяли изпод земята, за да умрат под моя
прозорец - в една празна вечер, мисълта ми тече
също толкова празно но бълбука и да, все още
някъде отдолу има кислород и белодробни спазми,
така необходими на живота. истина ви казвам,
не всяка вечер е отредена за поезия
не всяка нощ е бяла и лепкава
има само сутрини
в които ставам
правя си кафе
пуша
и не се страхувам от смъртта

2008-04-06T22:43:00.000-07:00

п.п.

и какво ако в края на краищата
на всички краища
пише
КРАЙ

плажовете, след които няма нищо

2008-04-02T13:48:00.000-07:00

...истината е че изобщо не знам как попаднах тук

/върти глава объркано, насам-натам; едва смогвам да стенографирам но се изкушавам с метафора: огромна невидима муха дразни очите му. зигзаг покрай лампата, нагоре-надолу, нагоре-надолу.
заковава поглед върху някаква точка, при все че тук няма точки; точката се разтяга в линия и зениците му се раздалечават твърде бързо и рязко, за да запази съзнание.
срива се върху масата и захлупва глава с ръце.

ослушвам се за бръмченето на муха./

...сякаш бягах от нещо, което непрекъснато се случва.
или пък не?
преди бягах със сигурност: знаете, шум от стъпки, които не идват
скърцащи брави, които не се отварят, ей такива неща
всичко онова което в тъмното изглежда

все си мисля че имаше и друг начин, но начин за какво?

/убеден съм, че той знае повече, отколкото казва. дори да не го съзнава. дори да не казва нищо. глупак -
не спира да дрънка, а изпод перото изскачат повече точки и линии, отколкото мога да понеса. запазвам спокойствие, повтарям наум всичко това, което знам със сигурност:
аз съзнавам
аз съм огромна двеставолтова крушка добронамереност
аз ще изтупам мрака от съзнанието и ще бъде светлина: а после, целият познат ритуал,
който си дължим -
сълзи на изкупление и благодарност,
опростени души и изпростели души
трудно е,
адски е трудно да не бъдеш бог./

а на мен всъщност ми се искаше да разкажа история
нали разбирате
не просто история от онези които разказват преди заспиване или нещо друго преди
та не просто история
ами историята, онази която все ми се иска да мога да разкажа
но я забравям или не намирам думи или просто слушател а
понякога ми се струва че не е истинска
а когато не вярваш в някаква история не можеш да я разкажеш по-добре да си пиеш пиенето и да си мълчиш
имаше един старец, който все идваше на масата ми с пълна чаша
и се опитваше да разкаже нещо
но се задъхваше закашляше ама че гадно, жълти старчески хрипове
ръцете му трепереха и се оливаше
и никога не успяваше да върже две думи
огромни мокри петна върху панталона му
какво се опитваше да каже?

по дяволите с тези истории
не не отбягвам въпроса а
какъв всъщност беше въпросът?
а да
...

не знам, наистина

нищо
ама наистина нищо.
плажовете свършиха и после нямаше нищо
а не ми се връщаше обратно там
нали разбирате
този пясък и това странно тихо море беше
странно и тихо

мамка му истина ви казвам
най добре е да си пиете тихо а после да заспите
не съм спал от седмици
на тези плажове просто не можеше да се спи
беше твърде
тихо

и онова момиче което в началото идваше а после спря
няма как да разбереш, казваше ми
откъде идвам
обичам да идвам тук и не продължавам
по-добре е да не продължаваш
там няма нищо

а къде се връщаш?, питам я
защото ако не продължиш така си мисля
винаги се връщаш

никъде
просто не се връщам

но ние с теб ще останем непознати дори на тези плажове
където нищо не изглежда непознато, ето не би ли поверил на
тези остри камъни краката си? - и какво е доверието, ако не кръвта
която вълните измиват защото вълни има дори да не ги чуваш

ослушах се
не чух нищо
но кръвта я нямаше

моля ви дайте ми нещо за глава ужасно ме боли глава главата ми ще се пръсне
бууум
нали не искате да видите тези чисти бели плочки опръскани с мозък

а мозъкът ми не е малко момчета така да знаете
мислите си че можете да разберете всичко за мен, щрак светлинният ви ключ и
нека бъде светлина
в съзнанието
светлина в кенефа
за да се избършем добре
светлина светлина светлина колко ли мелодии могат да се измислят по тази дума
и тези саркастични усмивчици, малки самодоволни искрици които крещят
да ние разбираме
разбираме
разбираме

и отваряте топло бяло крило за да склоня глава и да заплача а после да заспя
но главата ми ще се пръсне
главата ми ще се пръсне

моля ви дайте ми нещо за глава

има нещо гнило тук а и къде ли няма
ако съм бил на плажовете а аз бях там и
не се върнах защото понякога разбирате ли
(разбираме,
разбираме)
просто няма къде да се върнеш, така е
(разбираме)
няма къде да се върнеш
и
няма и нищо след това
след тези плажове няма нищо така каза момичето и аз и вярвам защото
тя никога не се върна но идваше от време на време а после спря
и ето аз съм тук
нали така
тук съм
главата ме боли твърде силно за да не съм тук
с пирон съм прикован към главата си а тя е една луда и празна глава

(моля те запази ме каза момичето веднъж два пъти и никога след това
моля те запази ме защото
понякога но само
понякога

много
искам
да
се
върна)

2008-03-24T14:24:00.000-07:00

...

г.
отърви ме от това безразличие
защото ти ми пречи да те обичам

в твоя прекрасен нов свят
животните се нижат пред мен а аз мълча
какво е светът без имена, г.? - и какво, ако

не помня своето, а твоето повтарям го напразно?
...лъчи зад твоите витражи,
яркосиньо - и не е,
не е трудно да заплача.

вероника

2008-03-08T03:10:00.000-08:00

моята кръв
е
върху твоята тениска
защото съм жена, най-малко сутрин

когато слънчев куршум пробива челото ти
утрото е точен стрелец: без
следа от детски сън в сляпото учудване: бил съм
тук преди със теб & хиляди други момичета

вратата свети в зелено

за моите любими мъртви, сред които ти си най-синия
легло-саркофаг: да те запомня така, с косъмчетата наболи
в/у пубиса, не по-хладен от обикновено
смръзнати ръце растящи нокти сляпо тяло под което съм
археолог

опитай да ме убедиш в живота
преди
да избърша
кръвта от лицето ти
с тениска

реликва
свидетелство за чудо & ненужен афоризъм:

kill your idols
or
make idols of your killers

kill your idols
/before they kill you/

преди да избърша лицето ти с тениската си: реликва,
свидетелство за чудо
пред което ще се моля

моята кръв
е
върху твоята тениска

утрото прицелва светлината си,
петно върху
челото ти & следа от детски сън,
учудването в ъгълчето на окото: бил съм
тук преди с теб/хиляди момичета

вратата е винаги отворена

техните синкави лица, телата
в саркофази, стените пред които се оголвам
докосвам тялото си, опитвам вкуса
космите върху пубисите им настръхват
смръзнати ръце растящи нокти
към окото ми,
виж
виж ме

дай ми име
преди да съм загубила гласа си

исках да ти кажа толкова много неща
следобедните хавлии, хладните пръсти
висящи във въздуха & монетата
хвърлена & застинала върху ръба си

моите изтичащи надежди, не проговаряй
това
което
отхвърлих от чашата си, твърде мръсна кръв
люспа от прибързано изтичане
околоплодни води

очакването, ретина смразена от следобедния прах
събота
е ден
за
нищо
отлепям хартиената кожа на призрака,
лепкава е
опитай се да ме убедиш в живота си

езерото никога не е било

2008-03-04T03:11:00.000-08:00

tcyk tcyk

2008-02-29T10:21:00.000-08:00

хартиени птици, висящи от тавана

в 5 сутринта
са пълзящи сенки по стените
чупят се в ъгъла, плъзват и пъхат
издължени клюнове в устата ми

с какво ще ме нахраниш тази сутрин?

ръбовете на хартията се изострят в бръсначи
твърде тъпи за да срежат отвъд кожата: взирам се
в глупавото си кървене. откъснати, ръцете ми
помахват -

научи ме да летя

сутрин синьото е хищник
а това са само птици - и да са имали цвят, изгубен е
така и аз не разпознавам кръвта си върху чаршафите
ставам, правя си кафе, пуша и
чета
прогнозата за времето

птиците ме изяждат
но аз не им принадлежа: хартиени, ярки петна
които на светло разсмиват

- това са само птици,
изгубили цвета си - сутрин синьото е хищник
като дете танцуващо върху мравуняк. цветовете ми, тези с които
оцветявах детските си книжки, са
размазани
разкъсани
различни: и не съжалявам за нищо,
никого
изгубени в разтворената сутрешна уста

птиците ме изяждат
но аз не им принадлежа: хартиени, ярки петна
които на светло разсмиват

тази сутрин

2008-02-26T22:57:00.000-08:00

тази сутрин
станах рано, направих си кафе
с мляко, а после чай с мед. изпуших две
цигари и се изкъпах. намазах се с лосион за тяло,
изсуших и изправих косата си, докато се изглади
върху скалпа. един кичур отпред е по-дълъг, пада
почти в шийната ямка. мисля си, че трябва да почистя
стаята, но ако го направя, ще закъснея за работа.
ще закъснея и ако продължавам да слушам музика
и да пиша това. всъщност не е необходимо
всяка сутрин да се стига до поезия,
както не всяка нощ е отредена за любов и сперма.

пъп

2008-02-25T21:10:00.000-08:00

събуди ме прегризването на връвта

Мислех, че е изтекло с водите: едната ми ръка
се вкопчи в дръжката, а с другата помахах
на мъртвото дете,
огънало гръбнака си във лодка.

Оплаквах го дълго, не пестях сълзи.
Сякаш изкуплението е чаша, която трябва да бъде напълнена,
докато стъклото се пропука от пламъка.
Чистотата
пълзи в малки, клокочещи мехури;
изплуват лица, вакуумът ги засмуква обратно.

не е история,
утайка е:

Пръстът ми хлътва в лепкавата слуз, облизвам го.
Задържам го в устата си по-дълго от нужното.
Смуча го яростно,
докато очните ми ябълки хлътват,
косата израства навътре
към някакъв невидим празен център:

Твърде цинична съм, за да го наричам бог.
Твърде несмела, може би.

Това е въздух,
нищо повече:
малка кондензирана капсула възможности,
прицелена в белите ми дробове, за да мога,
когато прегризам връвта си, да вдишам

. . .

- и да крещя, все още недокосната от думи.

синя сутрин

2008-02-22T09:28:00.001-08:00

той бе истински мерзавец и все пак: обичах го.
нима това не е достатъчно,
за да бъда спасена?

по дяволите твоята камбанария.
харесвах тялото му, твърде гладко.
твърде чисто за наркоман - 5 сутринта, изтръпнали устни
и бяла лепкава надежда за любов, докато демонът му
смуче палеца си: спи, любими немой, спи -

аз няма да те доближа; към мен пълзи окото на цигара
изтичат водите ми, смърди на свлечените кожи.
кожи-люспи, които нахлузваме на сутринта. тази смрад е,
която ме връща при гробовете:

обичам да гледам как животът гние непресторено
и върху мършата никнат цветя. не се срамуват,
хълцат с бебешки възторг под възмутените подметки.

чисто,
чисто,
чисто:

обръща се върху езика ми, ментов бонбон,
след който дишам по-леко: поне за миг ларвите в носа заспиват;
в устата ми се люпи пеперуда и отлита - да проговоря? любими немой,
този свят не е мой, но ми е любим.

(притискам
между
краката си
твоята
синя хавлия
която
забрави)

...и може би,

може би
това ме спасява.

2008-02-19T09:34:00.000-08:00

ние винаги ще останем чисти
каквото и да

last cup of sorrow

2008-02-18T22:21:00.000-08:00

...да се изпразниш в гърлото на нулата:
оттук нататък
мога да броя до безкрайност,

но защо да го правя?

разчупи гръдната ми кост, изрови
сърцето ми: топло е, би могъл да
счупиш
яйцата си отгоре за закуска.

узрей

2008-02-12T11:09:00.000-08:00

отдръпвам се: стъклото е измамно хладно,
вън е денят -
такъв,
какъвто го оставих вчера. ступорът
е отстъпил пред спокойствието, риби
се отдръпват под леглото ми и не разбирам
дали сънят е свършил или
тепърва пъха клечки под клепача ми.

друго едва ли,
но умея да лъжа: умело сгънати, измислени кораби
се втурват след опашката на кит;
под пръстите мъртвецът
се обръща в прах и само мога да гадая
откога е тук. мъртъв, по-мъртъв, окото
което се вдига и плаче спокойствие.
двусмислената тишина на плажа, край който
се ослушвам за свистящи гуми и
отлагам
мъртва плът,
за да има на какво да стъпя.

2008-02-11T20:34:00.000-08:00

сняг

процеп: поставям пръстите си в него, а ти
zaтръшваш всичките седем врати. и преди
костите ми накриво да зараснат,
приспи ме
за седем години. снегът не е достатъчно бял,
не е достатъчно.

охлюв: натежал, облакът предлага
хлъзгавия си корем за жертва. ала бих
предпочела да насоча ножа в себе си: без
заблудата,
че това говори нещо някому.

оставане: това е сутрешният хлад,
когато си забравила прозореца отворен; и колко
е изтекло през нощта не ми се мисли.
все по-малко въздух
имам,
ала все по-чист.

и аз се обръщам към теб: нямам думи
и аз се обръщам към теб, а после обратно
седем пъти,
и няма нищо да бъде забравено
и няма нищо
и няма
семената заспиват в снега и не разбирам страха си
от това, което ще покълне

lost

2008-02-06T23:52:00.000-08:00

a hint of wind could break me
yet
i've opened windows wide

and let my hairs grow down
so you could climb up

storms in your pocket
tiredness in your eyes

how thin could be this edge?

2008-02-02T00:14:00.001-08:00

танцувам сама в пясъка
на септември:
твърде топъл е, не му се доверявам
но нещо в мен се хлъзва и потича
към хладната прозявка на морето

събирам миди, джобовете ми
се късат и изтичат
хартиени огризки, звук от
перфорация, изостреният писък на влечуго,
поело първия си дъх и
детето вкопчено в опашката му:
искам да живея

. . .
танцувам сама, септември е
тридневно чудо
а после

летните удавници изплуват и поръчват сода.

морето е спокойно.
удавниците си поръчват сода
изгарящи
върху хавлии от варовик и
не се страхуват от смъртта.

(хор удавници):
винаги съм готова да се побъркам

не мисля, че ще има буря. ще плувам,
ще плувам колкото далече мога. първо
ще измия пясъка, грима си, а накрая кожата
защото отдолу съм риба
хлъзгава, без клепачи
малък втрещен ключ на сътворението
към всичко, което би могло да последва
към нахранени тълпи
все пак
съм само малка риба в огромното море
но е по-добре отколкото на пясъка
много по-добре
ще плувам ще плувам ще плувам но все пак
ще се върна на моя бряг, с прилива
изтощена ще се пържа в залеза,
твърде топъл за февруари и все пак
твърде топла съм за себе си - и тази вечер
не искам да съм сама
елате ако искате, донесете вино

винаги съм готова да се побъркам

моля те, направи го лесно

2008-02-01T00:24:00.000-08:00

защото ми е адски трудно
(понякога)

съкровища от грейпфрути

2008-02-01T00:19:00.000-08:00

съкровища от грейпфрути
изкормени
ръката която люлее дървото от ръце

тук съм отдолу отново дете
януари не ме обичаше достатъчно
тръгна си

радио но.1

опитай се да подредиш фрагментите на деня си: живко с цигара, работата, която
мисля да започна, планове, измий си лицето, сложи крем на ръцете си, лакирай ноктите
в яркочервено

лека нощ в 00.00, зачатък на нещо като нож нещо като любов нещо като нищо на света

а после тя изскача навън, пролазва по панелената стена и се оплита в паяжини
аз + ти + аз + всички останали =
света за който не ми се мисли

не ми се мисли изобщо
смахната къдрава жена ми казва: аз съм вещица, ще ти дам от жизнеността си, а ти ми дай
тишината си. late night deals, последното 280 и аз с размазан грим (червено петно край
устните, черни ленти под очите, бях мим, а сега съм просто уморена)

щастлива само докато вали само докато само докато

хехе добро ти утро шизо

2008-01-30T07:42:00.000-08:00

п.п.
(това не е стих. това е
опит за дума
зачатие. окървавено дете
което се опитвам да съживя,
докато
погледът ти се размива
по стъклото на епруветката. животът
не винаги е удивителен. погледни ме,
плача,
без това да означава
нещо.)

п.п.п.
(това не е стих. в 7
сутринта аз съм нищо повече
от настръхнал сън
търсещ ключовете си. ти
закъсняваш, а моят
часовник е спрял, сякаш
в шкафа ми има мъртвец.)

п.п.п.п.
(това не е ст

concrete beach

2008-01-29T21:47:00.000-08:00

плажът, тънката му кожа от пясък
отдолу прозира
стоманата: изкуствен,
ръцете,
огъвали скелета му, се оттеглят
настъпват летовници, ярки хавлии
поглъщат дъха на варовик:

плажовете са мъртви, крещяха афиши
плажовете са мъртви но
никой не чува
сгънат прилежно във летния куфар

плажът, тънката му кожа от пясък
отдолу прозира
стоманата: изкуствен е,
a work of art. дело на ръце,
оттеглили се обратно в морето, а аз
дори не съм единствената тук.

безкрайно далече от всички пътища
без цигари
без мисли
слепият пулс в окото: виждала съм те преди
да задам въпроса си на времето
и всичко
казвам, всичко
да е въпрос на време

изплети от пясъка мрежа за мъртви риби
покани тълпите си, безумните деца
пътеките захапали опашките си
деня, разтворил устните си във прозявка
и мухите
спускащи се вътре на спирали
извикай другите, извикай другите
и другите, и другите, и другите

извикай
не съм тук, празнувайте с мен
колко много не съм тук
колко много не съм

към какво расте косата, срязла огледалото?:
протягам пръсти, не кървя, не
мога да бъда наранена.

synqt tazi nosht

2008-01-27T23:00:00.000-08:00

vurvq po gorska pyteka, obrasla s visoki rasteniq otstrani, no vse pak e shiroka.
slynchevo e, toplo i hubavo po nqkakuv osoben nachin. vijdam, che pred men putekata se sybira s edna druga puteka i dvete zaedno produljavat napred. vdqsno ot men ima ograda s dvor, zad koqto sa vyrzani kucheta, no znam, che mogat da prokopaqt tunel pod ogradata.
strannoto e, che ne izpitvam nqkakyv osoben ujas ili strah, kachvam se na neshto kato vyzvishenie, kydeto te ne mogat da me dostignat i gi gledam.
ostavam s useshtaneto, 4e tova e nqkakva igra, che obshtuvam s tqh.
posle sobstvenicite na barakata v dvora (ediniqt e doktora :)) me kanqt vutre i zapochvame da si govorim razni neshta.

stranno, beshe hubav syn. kucheta, kucheta. vsyshtnost kuchki. :)

in the distance lies the future

2008-01-27T03:27:00.000-08:00

sundayborn, i get revealed too painfully
what was it you were talking about?
hear me disappear
one more time

ancient mirrors stripped off references
no one's blind really
they just pretend

earth is round
& i'm falling off its edge

Artaud 2

2008-01-26T07:45:00.001-08:00

There is a horde of ritual gestures in it to which we have no
key, seeming to obey a very precise, musical indication, with some-
thing added that does not usually belong to music and seems to be
aimed at encircling thought, hounding it down, leading it into a
sure, labyrinthine system. In fact everything in this theatre is
assessed with loving, unerring attention to detail. Nothing is left
either to chance or individual initiative. It is a kind of sublime
dance where the dancers are actors first and foremost.
We see them repeatedly carry out a kind of reanimation at a
measured tread. Just as they appear to be lost in a hopelessly
intricate maze of beats and we feel they are about to fall prey to
confusion, they have their own way of regaining their balance, a
peculiar arching, leg twisting stance which gives the impression of
a wet cloth about to be wrung to music - suddenly the floating
rhythm ends, the beat becomes clear on three final steps, inevitably
bringing them back to centre stage.
Everything is just as ordered and just as impersonal with them.
Not one rippling muscle, not one rolling eye does not seem to be-
long to a kind of deliberate accuracy directing everything, through
which everything happens. The odd thing is that in this systematic
depersonalisation, in the purely muscular facial expressions, like
feature masks, everything produces, conveys the utmost eflect.
We are seized with a kind of terror when we think of these
mechanical beings whose happiness and pain seem not to be their
own, but to obey tried and tested rituals as if governed by higher
intellects. In the last analysis, this impression of a higher, controlled
life is what strikes us most about this show, like a profane ritual.
It has the solemnity of a holy ritual - the hieratic costumes give
each actor a kind of dual body, dual Iimbs - and in his costume, the
stiff stilted artist seems merely his own effigy. Beside the booming,
pounding musical rhythm - there is a sustained hesitating fragile

music which seems to grind the most precious metals, where springs
of water bubble up as in a state of nature, where columns of
insects march through the plants, where the sound of light itself
appears to have been picked up, where the sounds of deep solitudes
seem distilled into crystal swarms.
Furthermore, aII these sounds are linked to movements, they are
like the natural conclusion of gestures with the same attributes. All
this with such a feeling of musical similarity, the mind is at last
obliged to confuse them, attributing the sound qualities of the
orchestra to the artist's hinged gesticulation - and vice versa.
An inhuman, sacred, miraculously revealing impression emanates
from the exquisite beauty of the women's headdress, a series of
radiant tiers made up of arrangements of multi-coloured feathers,
from pearls so lovely their colouring, their variegation seems so
justly to have been revealed, the crests tremble rhythmically,
seeming consciously to answer the trembling bodies. There are
also the other headdresses of a priestly appearance, in tiara form,
topped with egret crests and tufts of stiff flowers in pairs of
contrasting, strangely harmonised colours.
This throbbing ensemble full of rockets, flights, canals, detours
in all the directions of our inner and outer perception, creates
theatre as a sovereign idea such as it has been preserved for us
through the ages, to teach us what it ought never to have stopped
being. And this impression is increased by the fact that this show -
popuIar out there it seems, and profane - is like the daily bread of
these people's artistic feelings.
Aside from this show's stupendous precision, the thing which
seems to surprise and astonish us the most is this revealing aspect
of matter, suddenly seeming to disperse in signs, to teach us the
metaphysical identity of abstract and concrete and to teach it to us
in lasting gestures. For though we are familiar with its realistic
aspect, here it is raised to the nth power and absoltely stylised.
[...]

Artaud

2008-01-26T07:33:00.000-08:00

Preface to The Theater and its Double
The Theater and Culture

Never before, when it is life that is in question, has there been so much talk of civilization and culture. And there is a curious parallel between this generalized collapse of life at the root of our present demoralization and our concern for a culture which has never been coincident with life, which in fact has been devised to tyrannize life.

Before speaking further about culture, I must remark that the world is hungry and not concerned with culture, and that the attempt to orient toward culture thoughts turned only toward hunger is a purely artificial expedient.

What is more important, it seems to me, is not so much to defend a culture whose existence has never kept a man from going hungry, as to extract, from what is called culture, ideas whose compelling force is identical with that of hunger.

We need to live first of all: to believe in what makes us live and that something makes us live – to believe that whatever is produced from the mysterious depths of ourselves need not forever haunt us as an exclusively digestive concern.

I mean that if it is important for us to eat first of all, it is even more important for us for us not to waste in the sole concern for eating our simple power of being hungry.

If confusion is the sign of the times, I see at the root of this confusion a rupture between things and words, between things and ideas and signs that are their representation.

Not, of course, for lack of philosophical systems: their number and contradictions characterize our old French and European culture: but where can it be shown that life, our life, has ever been affected by these systems? I will not say that philosophical systems must be applied directly and immediately: but of the following alternatives, one must be true:

Either these systems are within us and permeate our being to the point of supporting life itself (and this is the case, what use are books?), or they do not permeate us and therefore do not have the capacity to support life (and in this case what does their disappearance matter?).

We must insist upon the idea of culture-in-action, of culture growing within us like a new organ, a sort of second breath: and on civilization as an applied culture controlling even our subtlest actions, a presence of mind; the distinction between culture and civilization is an artificial one, providing two words to signify an identical function.

A civilized man judges and is judged according to his behavior, but even the term "civilized" leads to confusion: a cultivated "civilized" man is regarded as a person instructed in systems, a person who thinks in forms, signs, representations – a monster whose faculty of deriving thoughts from acts, instead of identifying acts with thoughts, is developed to an absurdity.

If our life lacks brimstone, i.e., a constant magic, it is because we choose to observe our acts and lose ourselves in consideration of their imagined form instead of being impelled by their force.

And this faculty is an exclusively human one. I would even say that is this infection of the human which contaminates ideas that should have remained divine" for far from believing that man invented the supernatural and the divine, I think it is man's age old intervention which has ultimately corrupted the divine within him.

All our ideas about life must be revised in a period when nothing any longer adheres to life; it is this painful cleavage which is responsible for the revenge of things; the poetry which is no longer within us and which we no longer succeed in finding in things suddenly appears on their wrong side: consider the unprecedented number of crimes whose perverse gratuitousness is explained only by our powerlessness to take complete possession of life.

If the theater has been created as an outlet for our repressions, the agonized poetry expressed in its bizarre corruptions of the facts of life demonstrates that life's intensity is still intact and asks only to be better directed.

But not matter how loudly we clamor for magic in our lives, we are really afraid of pursuing an existence entirely under its influence and sign.

Hence our confirmed lack of culture is astonished by certain grandiose anomalies: for example, on an island without any contact with modern civilization, the mere passage of a ship carrying only healthy passengers may provoke the sudden outbreak of diseases unknown on that island but a specialty of nations like our own: shingles, influenza, grippe, rheumatism, sinusitis, polyneuritis, etc...

Similarly, if we think Negroes smell bad, we are ignorant of the fact that anywhere but in Europe it is we whites who "smell bad". And I would even say that we give off an odor as white as the gathering of pus in an infected wound.

As iron can be heated until it turns white, so it can be said that everything that is excessive is white; for Asiatics white has become the mark of extreme decomposition.

This said, we can begin to form an idea of culture, an idea which is first of all a protest.

A pretext against the senseless constraint imposed upon the idea of culture by reducing it to a sort of inconceivable Pantheon, producing an idolatry no different from the image-worship of those religions which relegate their gods to Pantheons.

A protest against the idea of culture as distinct from life – as if there were culture on one side and life on the other, as if true culture where not a refined means of understanding and exercising life.

The library at Alexandria can be burnt down. There are forces above and beyond papyrus: we may temporarily be deprived of our ability to discover these forces, but their energy will not be suppressed. It is good that our excessive facilities are no longer available, that forms fall into oblivion: a culture without space or time, restrained only by the capacity of our own nerves, will reappear with all the more energy. It is right that from time to time cataclysms occur which compel us to return to nature, i.e. to rediscover life. The old totemism of animals, stone, objects capable of discharging thunderbolts, costumes impregnated with bestial essences – everything, in short, that might determine, disclose, and direct the secret forces of the universe – is for us a dead thing, from which we derive nothing but static and aesthetic profit, the profit of an audience, not of an actor.

Yet totemism is an actor, for it moves, and has been crated in behalf of actors; all true culture relies upon the barbarism and primitive means of totemism whose savage, i.e., entirely spontaneous, life I wish to worship.

What has lost us culture is our Occidental idea of art and the profits we see to derive from it. Art and culture cannot be considered together, contrary to the treatment universally accorded them!

True culture operates by exaltation and force, while the European ideal of art attempts to cast the mind into an attitude distinct from force but addicted to exaltation. It is a lazy, unserviceable notion which engenders an imminent death. If the Serpent Quetzalcoatl's multiple twists and turns are harmonious, it is because they express the equilibrium and fluctuations of a sleeping force; the intensity of the forms is there only to seduce and direct a force which, in music, would produce an unsupportable range of sound.

The gods that sleep in museums: the god of fire with his incense burner that resembles an Inquisition tripod; Tlaloc, one of the manifold Gods of the Waters, on his wall of green granite; the Mother Goddess of Waters, the Mother Goddess of Flowers; the immutable expression, echoing from beneath many layers of water, of the Goddess robed in green jade; the enraptured blissful expression, features crackling with incense, where atoms of sunlight circle – the countenance of the Mother Goddess of Flowers; this world of obligatory servitude in which a stone comes alive when it has been properly carved, the world of organically civilized men whose vital organs too awaken from their slumber, this human world enters into us, participating in the dance of the gods, without turning round or looking back, on pain of becoming, like ourselves, crumbled pillars of salt.

In Mexico, since we are speaking of Mexico, there is no art: things are made for use. And the world is in perpertual exaltation.

To our disinterested and inert idea of art an authentic culture opposes a violently egoistic and magical, i.e. interested idea. The Mexicans seek contact with the Manas, forces latent in every form, unreleased by contemplation of the forms for themselves, but springing to life by magic identification with these forms. And the old Totems are there to hasten the communication.

How hard it is, when everything encourages us to sleep, though we may look about us with conscious, clinging eyes, to wake and yet look about us as in a dream, with eyes that no longer know their function and whose gaze is turned inward.

This is how our strange idea of disinterested action originated, though it is action nonetheless, and all the more violent for skirting the temptation of repose.

Every real effigy has a shadow which is its double; and art must falter and fail from the moment the sculptor believes he has liberated the kind of shadow whose very existence will destroy his repose.

Like all magic cultures expressed by appropriate hieroglyphs, the true theater has its shadows too, and of all languages and all arts, the theater is the only one left whose shadows have shattered their limitations. From the beginning, on might say its shadows did not tolerate limitations.

Our petrified idea of the theater is connected with our petrified idea of a culture without shadows, where, no matter which way it turns, our mind (esprit) encounters only emptiness, though space is full.

But the true theater, because is moves and makes use of living instruments, continues to stir up shadows where life has never ceased to grope its way. The actor does not make the same gesture twice, but he makes gestures, he moves; and although he brutalizes forms, nevertheless behind them and through their destruction he rejoins that which outlives forms and produces their continuation.

The theater, which is in no thing, but makes use of everything – gestures, sounds, words, screams, light, darkness – rediscovers itself at precisely the point where the mind requires a language to express its manifestations.

And the fixation of the theater in one language – written words, music, lights, noises – betokens its imminent ruin, the choice of any one language betraying a taste for the special effects of that language; and the desiccation of the language accompanies its limitation.

For the theater as for culture, it remains a question of naming and directing shadows: and the theater, not confined to a fixed language and form, not only destroys false shadows but prepares the way for a new generation of shadows, around which assembles the true spectacle of life.

To break through language in order to touch life is to create or recreate the theater; the essential thing is not to believe that this act must remain sacred, i.e., set apart the essential thing is to believe that not just anyone can create it, and that there must be a preparation.

This leads to the rejection of the usual limitations of man and man's powers, and infinitely extends the frontiers of what is called reality.

We must believe in a sense of life renewed by the theater, a sense of life in which man makes himself master of what does not yet exist, and brings it into being. And everything that has not been born can still be brought to life if we are not satisfied to remain mere recording organisms.

Furthermore, when we speak the word "life", it must be understood we are not referring to life as we know it from the surface of fact, but to that fragile, fluctuating center which forms never reach. And if there is one hellish, truly accursed thing in our time, it is our artistic dallying with forms, instead of being like victims burnt at the stake, signaling through the flames.

welcome back :)

2008-01-26T00:35:00.000-08:00

шизо сънят от последната (сутрин):

наблюдавам къща (сграда) в далечината, пред която момчета играят на топка
единият от тях е мой любовник, но дори не го познавам
върти се с топката просто възхитително. смея се.

мила (от сз) ме отвежда на някакъв плаж, направен върху бетонен фундамент. има
колони, плоча и върху тях - насипан пясък. пред нас виждаме морето, то е тихо и спокойно.
сами сме и сме много далече от всичко. питам я защо ме е довела тук и как да се върнем.
не помня какво ми отговаря, но разбирам, че сме тук, за да се самоубием.
"защо?" "аз не го правя, защото преча на живота.", отговаря тя. "правя го за себе си."
казва, че след час и половина ще дойде да ни вземе някакво такси и трябва да решим
дотогава какво да правим.

следват някакви фрагменти;
озовавам се пред нещо като университет с книга в ръка, където чакам някаква преподавателка. тъмно е, адски студено и съм сама. около мен се движат някакви хора без
посока, непрекъснато изпускам и забравям книгата и нещата си; когато се обръщам да ги
потърся, виждам, че книгата е "параграф 22". не съм я чела. осъзнавам, че срещата ми е
в 8 сутринта всъщност, а не 8 вечерта и трябва да се прибера. това ме натъжава, сякаш
съм пропиляла някакво време, за което някой ще ми държи сметка вкъщи.

вкъщи всичко е променено. сякаш пространството е много стеснено и много разширено
едновременно. експериментирам, заставайки пред огледало, в което се появяват различни образи, които до едно време контролирам. първо е възрастна, червенокоса и дебела жена, която ми се подсмихва иронично и добродушно. след това още нещо, а после, опитвам да видя себе си и да задържа собствения си образ, но лицето ми се превръща в азиатско, косата ми пораства и момичето в огледалото започва да се смее истерично. опитвам се да я докосна, но сякаш тя ме докосва.

отдръпвам се от огледалото и плача. в огромна бяла стая съм, от която виждам само две стени и ъгъла между тях. в него, с гръб към мен стои баба ми и шепти: "искаш ли да ти покажа твоето най-хубаво дете?", гласът и е зловещ. моля я да ме остави на мира, искам да
приключа с всичко това, нека не ми говори повече, нека не ми показва нищо.
тя се обръща към мен, в ръцете си държи малко, ненормално малко безформено бебе, покрито с кръв. прилича на новородено, но всъщност е нещо като кукла.
започвам да крещя, тя го вдига срещу мен като идол. "махни го от тук, то не е истинско!"
"искаш ли да ти покажа колко е истинско?", обръща се към стената и започва да драска с главата на бебето по нея, остават дълги резки кръв. изпитвам почти физическа болка.

п.п. сутринта след този сън беше адски спокойна, тъжна и по някакъв начин хубава. пих чай на един висок прозорец, срещу мен двама китайци пушеха, а денят се събуждаше, мъглив, хладен и спокоен. знаех, за пръв път наистина знаех какво означава това и усещах нещо като спокойствие пред буря, онова спокойствие преди партия с много по-добър от мен противник, където знам, че в най-добрия случай играя само със себе си и нямам какво да губя.

Нямам какво да губя.

streams, screams

2008-01-21T15:44:00.000-08:00

peel off this image: a forest of voices, all gone
ripe in a silent winter

come 'ere

i heard a sound of bones crushing in the closet:
did you
betray my secret? - roll your eyes now,

mine are sore
of all the freeways. a shadow,
ink streams outlines

runs down my feet as i give my screams to the sun:
beautiful valley lover

did you left
an open door? - i swam an ocean
for i heard
the earth was round.

how does it feel
rolling off its edge? - fucking great.

20:49

2008-01-18T10:37:00.000-08:00

we are not constant
we are an arrow in flight
a sum of the angles of change

първоначално всяка промяна се проявява като объркване. дезориентация, ако мога да кажа това. ако разполагаш в себе си с мислите, опита и представата за някаква посока, то какво всъщност променяш? ако те не отпадат по пътя, значи са просто инструменти и служат на някакво надграждане или укрепване, но не и на промяна.

а къде е границата между промяната като необходима, жизнена сила и разпокъсването, разпадането на фрагменти, които после е невъзможно да съшиеш наново? или граница няма? - второто се явява недовършено първо, крайният резултат на развитие, което само по себе си е имало потенциала да те промени, да развие нещо в теб, но по една или друга причина след разрушаването, което е нужно за всяко ново изграждане, такова е нямало.

двата полюса - рутината на стагнацията, умерения, "необъркан" живот и дисоциацията, объркването, което променя всичко във всеки един миг, разрушавайки всякакво усещане за континуитет - и двете унищожават, но по различен начин.

колко тънко е острието между тях зависи от адски много неща. дали ще успееш да вървиш по него? - дали ще се плъзнеш в едната посока и какво ще последва, дали ще осъзнаеш какво ти се е случило. струва ми се, че осъзнаването е възможно само по ръба му.

рутинизираният, застоял живот и шизофренната обърканост не съзнават.
Съзнанието е крехко, остро, болезнено и неопределимо; като друго лице на съня, което притежава своя собствена логика.

какво означава всичко това? - не знам. на няколко метра от мен спи адашката, а докато спи, е много красива. в хладилника вони на развалена храна, а за да прекосиш стаята, трябва да направиш финт над купища картони, книги и чертожни пособия. :) имаме цигари, кафе, мляко. не знам какво означава това. но ми е нужно, адски ми е нужно, за да не се изгубя напълно.

п.п. това за стрийм ъф коншъснеса не беше лоша идея. дотук с редактирането.
и да звуча объркано и несвързано, нищо ново :).

...

2008-01-18T08:36:00.000-08:00

струва ми се, че ще го помня вечно: окървавената глава, отметната върху жълтеникавия чаршаф и онази странна усмивка, казваща: "не мисли за смъртта"

прибирах се дълго и по пътя изпразник джобовете си от всички дреболии, натрупани през миналите седмици: листчета с телефонни номера, хартии от цигари, опаковки, топлийки, ключ, който не знам какво отключваше, снимка, гранясал гланц за устни.

хладни вълни на спокойствие, докато наблюдавах мръсотията да изтича в канавките: вече нямаше какво да правя там. бях пристигнала с някакъв багаж, но вече не разпознавах своите неща между старите, претъпкани мебели на хотела и си тръгнах без нищо. не платих, поне така ми се струва, но на сутринта си купих с последните пари вестник и прочетох за някакво убийство.

"не мисли за смъртта". сгънах листа в корабче и го пуснах в канала.

сто години минават

2008-01-17T09:03:00.000-08:00

да пиша стрийм ъф коншъснес, без редакция
предполагам, че това е най-смисленият вариант, поне в моя случай
преди да съм си изсушила езика до степен, в която не мога да разпозная думите

случва ми се да чета неща отпреди месеци или седмици и те да не ми казват нищо,
все едно не съм ги писала аз, не ги е писал никой: лекета в/у листа (текстовия редактор)
и тва е всичко. тъжно усещане.

тази нощ измежду всичко останало сънувах и една фраза на а. и б. стругацки
която се повтаряше в съня ми като говорени субтитри или там както се казва
"щастие за всички и никой да не бъде пропуснат"

освен това кюто ми каза, че борис има рожден ден и дори не ми мина през ума да му честитя.
едно от нещата, за които си давам сметка едва напоследък, е че имам плашещо къса памет.
емоционална, имам предвид. предполагам, че е някакъв защитен механизъм, но като всички защитни механизми е свързан с някакво ограничение и обезличаване.
или със загуба на твърда почва под краката.
с това е свързано и хронично ми усещане what the fuck, което избива тук и там, и може да мине в най-добрия случай за странност, но всъщност е ужасно отчуждаване.
четох за двама души, едната жена има феноменална памет и е вманиачена в това да си припомня подробно всеки ден, всеки час от живота си. нещо като адски изтощителна мисловна автобиография, а може би и да я е записвала. забавлявала се като си спомни определена дата и проследи какво се е случило в живота и през годините на този ден. звучи невероятно, но, изглежда, наистина е успявала да го направи. примерно 17 януари 1980 ядох сладолед на улицата пред дома си. 1982 загубих едната си ръкавица. 1985 се подхлъзнах, станах и се изтупах. криптично.
другият е възрастен мъж с памет, която трае едва няколко секунди - някакво рядко, странно изменение на мозъка вследствие на някаква травма, така че, да речем, си спомня как се управлява кола или детството си, но от десетилетия насам не може да запомни човек или факт за повече от няколко секунди. лекарите, които се срещали с него и го изследвали, всеки път му се представяли отново и отново. дори не знаел за състоянието си, защото и да му кажели, след няколко минути вече забравял.

не знам кое от двете е по-странно. тъжни са, но във втората история има нещо красиво, а първата ме плаши.

п.п. уморена съм до смърт, да ги таковам и заверките. сега ми трябва само вино, Деси, адски шумна музика и много, много смях. And I'm gonna get it :)))

you should see what things we errect

2008-01-16T05:52:00.001-08:00

бих могла да започна от въздуха, скрит под стълбите
или парапета: студеният дъх на живота отвън, който наблюдавам
през пропукано стъкло.

след вратата не следва непременно стая; стаята не винаги е
сбор от часовете, в които спокойствието
чете вестник, облегнато на себе си. не знам нищо,

coffee break в продънения следобед. какво друго, освен да се смеем?

I've got the spirit, but lose the feeling.

...

2008-01-16T05:27:00.000-08:00

сънят е отправна точка.

начало? едва ли. страхът е мимолетно усещане, изроденото дете на инстинкта
да отдръпнеш ръката си от огъня.

разпиляла съм се в хиляди фрагменти, които се наблюдават безразлично.
не е останало дори усещането за изолираност и тишина. цветовете се сменят бързо, отражения, разпръсквани от диско топка. а аз танцувам твърде странно.

/"време за танц!", провикваме се с катя и надуваме Joy Division. She's lost control./

въпреки всичко, усещам повече топлина отпреди. повече естественост.
нещо си е отишло от мен, нещо друго е заело мястото му.
какво търся?, попита ме вчера и аз ти казах доста неуверено "свобода".

но аз съм се губела и намирала много пъти и целият този релативизъм "какво всъщност Е"
ме побърква.
свобода от очаквания. свобода от желания. свобода от малки недоразвити гризачи в съня.
спокойствие?
за какво?

и най-красивата идея няма никаква стойност, ако не направи живота поне малко по-добър.

онази сутрин сънувах, че си спомням, че имам две деца. не знам къде са, не знам от кого са, не знам кога съм ги раждала, не знам какво се е случило с тях. не означават нищо за мен,
а после същото чувство на празнота и "пропукваща се плоскост". рибите в аквариума се издигат над водата и плуват във въздуха, отварям вратата и ги пускам навън. леденостуден въздух и проклетото спокойствие, и няколкото странни, отдавна забравени секунди между съня, събуждането и повторното заспиване. чувството, че нещо се е пречупило, нещо се е променило; моето недоверие или неверие и тихият, глупав страх, че просто няма да мога да бъда, наистина да бъда.

fuck. :)

вместо лека нощ

2008-01-06T13:25:00.000-08:00

...малко антонио фернандес-молина, ан секстън, джими м. и георги рупчев

Обсерватория

Ъглова скорост на страха: 7,3 с прекъсвания.
Надежди: Тези които може да вложи паниката в една погрешна сума.
Сън: Виждам три пещери. Първите две украсени с цветя. Обезглавена жена, в третата.
Планове: 7, 4, 7 и да конструирам стол.
Готовност за вървене: Върху някакви трупове.
Постижения: Добър резултат в лов на мухи.
Наблюдения: Чувствам се шпиониран. Имам остра болка в ръката под лакътя.
Намирам известно удоволствие
в четене на вестниците. Посети ме таен убиец.

Killing the love

I am the love killer,
I am murdering the music we thought so special,
that blazed between us, over and over.
I am murdering me, where I kneeled at your kiss.
I am pushing knives through the hands
that created two into one.
Our hands do not bleed at this,
they lie still in their dishonor.
I am taking the boats of our beds
and swamping them, letting them cough on the sea
and choke on it and go down into nothing.
I am stuffing your mouth with your
promises and watching
you vomit them out upon my face.
The Camp we directed?
I have gassed the campers.

Now I am alone with the dead,
flying off bridges,
hurling myself like a beer can into the wastebasket.
I am flying like a single red rose,
leaving a jet stream
of solitude
and yet I feel nothing,
though I fly and hurl,
my insides are empty
and my face is as blank as a wall.

Shall I call the funeral director?
He could put our two bodies into one pink casket,
those bodies from before,
and someone might send flowers,
and someone might come to mourn
and it would be in the obits,
and people would know that something died,
is no more, speaks no more, won't even
drive a car again and all of that.

When a life is over,
the one you were living for,
where do you go?

I'll work nights.
I'll dance in the city.
I'll wear red for a burning.
I'll look at the Charles very carefully,
wearing its long legs of neon.
And the cars will go by.
The cars will go by.
And there'll be no scream
from the lady in the red dress
dancing on her own Ellis Island,
who turns in circles,
dancing alone
as the cars go by.

Always a playground instructor,...

never a killer. Always a bridesmaid
on the verge of fame, or over,
he maneuvered 2 girls into his
hotel room. One, a friend,
and a newer stranger, vaguely
Mexican or Puerto Rican.

Poor boy's thighs & buttocks, scarred
by a father's belt. She's trying
to rise. Story of her boyfriend
& teen-age stone death games.
Handsome cat, dead in a car.

Come here
I love you.
Peace on earth
Will you die for me
eat me
this way
the end

- I'm surprised you could get it up.
He whips her lightly, sardonically
w/ belt.
- Haven't I been thru enough? she asks.

The dark girl begins to bleed.
It's Catholic heaven. I have an
ancient Indian crucifix around
my neck. My chest is hard
& brown. Lying on stained &
wretched sheets w/ a bleeding Virgin.
We could plan a murder, or
Start a religion.

Чувство за бавно изчезване

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсих убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.

есета, заверки и архитектура без история

2008-01-03T16:08:00.000-08:00

*това е редовното семестриално есе по история на архитектурата. тепърва му предстои редакция и отегчително преписване на ръка, но - утре. засега ще се приспя с чаша вино и превъзходното албумче, което любимата ми адашка получи от Джордж за Коледа.

Чалгата и отражението и в съвременната архитектура

Според официално проучване на НСИ 93% от населението слуша или най-малкото "търпи" чалга. Така или иначе дискусиите за това що е чалга, има ли почва у нас и що за хора я слушат ("търпят"), вече са ненужни. Чалгата е факт. Слушат я ако не всички, то поне "представителна извадка от българското общество". Очите постепенно свикват с извратената гледка на 14-15-годишни момиченца, въртящи задници пред похотливи погледи, слухът привиква с гърмящите кючеци от долния етаж и в автобуса и "какво да се прави".
Всъщност чалгата не е причина за нищо. Тя е следствие. Следствие на криворазбрана или кривозараснала народопсихология,
която издига в култ евтиния, лъскав и лесен живот и търгува с всичко, което може да се пробута на масите. А ако "масите" са 93%, "става страшно", както казваше един асистент в Софийския. (Имаше предвид диференциални уравнения, но какво пък. :)

"Българското" отдавна се е разляло извън границите на каквато и да е национална или културна идентичност. Историческите и културни символи са нищо повече от сълзлив сантимент няколко дни в годината, екзалтиран крясък "Господ е българин" и втръсналото до болка припяване за велика история, прелестна природа и Джон Атанасов.

С изключение на мр. Атанасов, който си е чист американец, не отричам нищо от това. Просто то вече няма особено значение. България е преди всичко това, което е в момента; това, което се случва с живота ни и възможностите, които имаме.
Когато тези 93% напуснат сивите си панелки или луксозните кооперации в Лозенец, за да отидат да се "забавляват", се превръщат в една потна маса евтиния, първичност и много криворазбрано joye de vivre. Истинският проблем е, че липсва каквато и да е функционираща ценностна система за стойността на нещата извън материалното. А когато тя липсва, естествено е то да стане водещият фактор. Резултатите са налице: икономиката, строителството, медиите и прочее са ориентирани към задоволяване потребностите на възможно най-голяма част от населението. Тази "представителна извадка" иска блестящи и евтини дрънкулки, крайморски хотели а ла рококо, жълти вестници и евтини сензации, които да предъвква, докато гледа поредното риалити.

Спомням си за момичето, с което живеех преди две години. Галя беше истинско олицетворение на средностатистическата единица от тези 93%. Обличаше се кичозно и евтино, четеше "Хай клуб", съпреживяваше драмите в "Биг Брадър" и, разбира се, слушаше чалга.
Истинският проблем на Галя обаче беше, че тя просто не можеше, не понасяше и за миг да остане насаме със себе си. Сякаш в кратките минути, когато телевизорът прекъсваше трансмисията си, а батерията на телефона падаше, съзнанието и потъваше в бездънен вакуум от скука, безразличие и апатия. Беше и жизнено необходимо непрекъснато да поддържа тонуса си с външни дразнители, а те са лесни, евтини и общодостъпни. Чалгата е толкова вървежна, защото разчита на инстинктивното, първичното, което не сме култивирали достатъчно, за да имаме някаква що-годе културна традиция и идея за естетическа стойност.

Съществува 93% възможност да се родиш в такава среда и почти 100%-ова - да се слееш с нея. "Какво да се прави".

Всичко това неизбежно се отразява и в архитектурата като естествена съвременна среда на живот. В нея липсва каквато и да е дългосрочна идея за развитие. Развитието се определя от потребностите на масите и същите тези потребности, превърнали чалгата в единица забавление, крещят за евтини, наблъскани и кичозни сградички, които "хващат окото", искат дорийски колони и остъклена фасада в извънградската си вила, не искат да се потят по баирите, а се качват с лифт до Рилските езера и бързо, алчно и безвкусно превръщат най-красивите места в "атрактивни туристически дестинации". Или както се казваше в онзи виц, "Видя ли, баце, не всичко е пари".

Имитация на качествени дрехи, имитация на архитектурен стил, имитация на пътуване, имитация на общуване, имитация на живот.
Докато фасадите на горните етажи по Графа се лющят печално, приземните етажи се превръщат в лъскави магазинчета и заведения;
докато добрите намерения се спъват в дупките по асфалта и изкъртените павета, луксозни коли гнездят по тротоарите; докато просяци и бездомници ровят в кофите, над тях билбордите крещят "Готови ли сте за Флирт?"
Съществува дълбока бездна между това, което е и това, което изглежда. Между фасадата и вътрешността.
Пространството истерично се запълва с нови, несъвместими помежду си образи, които се сменят от днес за утре и ако постмодернизмът нарича това "еклектика", то тук е просто кич. Чалга. Биг Брадър. Whatever.

Какво да се прави ли? Изключете телевизорите. Спрете да правите пируети между трамваи, паркирани коли и локви. Млъкнете с проклетите общи приказки и случайни познати. Светът, градът, улицата не съществуват от днес за утре. Ако днес се вдигне лифт до Езерата, утре ще се построи хотел, вдругиден - комплекс от кооперацийки, които ще предлагат "очарованието на неповторимата българска природа на атрактивни цени с всички съвременни удобства". О, excuse me, това вече се случва. В Паничище. В Смолян. По цялото Черноморие. В София, която "расте, но не старее", а нещо много по-лошо - самоизяжда се, гърчи се в клаустрофобия, трафик, чалга, клаксони и грозни кооперации в бонбонени цветове за тези, които могат да си го позволят. А те не са 93%.
93% се блъскат в консервата на стесняващото се пространство, зяпат витрините с жадни погледи, убиват времето и свиват рамене "Какво да се прави?".

Което всъщност отдавна не е въпрос, драги ми Хамлет.

"Мислете в стоманобетон"

2008-01-03T08:01:00.000-08:00

...Мисля, че моят скъп университет може да си окачи тази забележителна фраза на входа като поздрав към всеки, който се изживява като свободомислещ човек. Естествено, че е ааааадски важно тръбите на ВЦ-то и тези на кухнята да съвпадат. Естествено, че между дневната и трапезарията не бива да има голямо разстояние, щото, представи си, "човекът се наяде и му се догледа телевизия" - и цеееели 5 метра до заветния диван и купата с пуканки.

Не че ми е ден за сарказъм; не ми е ден за нищо. Трети ден в София и вече ми е писнала, пътува ми се върло и вече стягам най-чаровната си усмивка за утрешния стоп.
Wish me luck. :)

п.п. Ако целият комфорт, който се опитваме да изградим около себе си било с архитектура, било с някакви социални улеснения и т.н. има за цел да ни спести нужните усилия - егати комфорта. От нищо не се затъпява, както от мързел. Move, for god's sake!

Струва ми се, че контактите между хората стават все по-лесни, все по-casual, като че да се избегне необходимото усилие да проникнеш и разбереш нечий чужд свят.
Nausea, драги ми Сартр? Просто Сартр хронично е ставал със задника напред. :)
Мисълта, че има пътища, планини, промени и наистина прекрасни хора ме спасява от останалото; а понякога и от цялата ми лична гадост.

...

2008-01-02T00:59:00.000-08:00

i'll wait for the ashes to turn red
and then white, as snow falling on ruins
hints on a new beginning

above a weird stone figure points at nowhere
and i've nowhere to go. yet, winter in my bed
can't make a father for a path.

lights, once yellow, fade. and a face, once mine
peels off like an onion. isolation?
i'll fade and i'll wait

till the fading is over and a pure blank sky
returns a clear view, an unclimbed mountain

no prophecies,
no hard earned gains: silence,
silence

until i've no more voices to defy. eyes closed,
blank white screen. push play:

start over

new year party

2007-12-31T11:51:00.001-08:00

..."прекарайте добре. оставям ви 2 бутилки вино, текила и някакво сирене в торбите ей там."
петдесетина метра по-надолу вдигам ръка, някаква кола спира. проспивам пътя до софия, главата ми е замъглена. опитвам се да мисля, но не се получава.

"сладкото е сбогом", ми каза един приятел и така, тази вечер ще бъде посветена на музика,
мълчание и никакви равносметки. как да скриеш, че не си спомняш нищо, нищо от миналите години, миналия месец, миналите дни, последния час

it's party time baby
белият лист отваря устата си: напиши нещо.

време е да започнем отначало;
(нали не познаваме началото си?)

звук от падаща гилотина и толкова много време за губене
преди да си затворил вратата, помисли: спря ли часовника?

поканих лудия с изкривеното лице на чашка,
оказа се скучен събеседник.
отдавна не се впечатлявам от странници, рисуващи върху салфетки - навън е студено и носът ми тече. прощавай, че осквернявам най-доброто в теб.

стените са лилави и това е всичко
/поезията свършва когато натиснеш 6, продължиш по левия коридор и почукаш
стените наистина са лилави/

наливам се с шампанско, слушам Воцек и Чугра и хич не ми е до равносметки. :)
хепи ню иър, ю ху

zapisvai si synishtata i kirilica da nqmash

2007-12-25T10:32:00.000-08:00

synqt tazi vecher:

nedorazviti kotenca i grizachi v malka staq
hapqt rycete mi, kogato se opitam da gi pogalq
chujdi snimki
edva opitomeno smushtenie, a posle i tehnite dumi:
da, tuk jivee djudje
toi mnogo iska da se vidi s teb
vsyshtnost, to4no sega idva nasam

malkata mu izkrivena figurka v jultoto stuklo
prestruvam se na zaspala
nadvesva se nad men v zastinala uhilena grimasa
opitvam se da izkreshtq, ne moga
nishto ne se poluchava

sledva me navsqkyde, kakuv galanten uhajor
nakucva, usmivkata ne myrda ot liceto mu
(otvratitelno)
prashtam go za pitie
po dqvolite

nqkolko etaja po nadolu

a az i jivko hvashtame asansiora za gornite etaji
/egati asansiora/
i tam frenski restaurant, jivko s bezizrazen pogled na kurtoazno
podredena masa
i nqkolko bluda prevuzhodna riba kacat pred nas

(prosto ne znam kak shte platim vsi4ko tova)
:>>

7 minutes

2007-12-19T11:35:00.000-08:00

търся име за това, което влезе:
назова ли го,
ще се стопи, стапя се, стопило се е вече.
а аз огъвам мекото му тяло,
изковавам щит
върху който циферблатът се олющва и изплезва:
спри времето искам да сляза

надолу
надолу

с ухо обърнато в стоманената мида: разкажи ми
за живота, който си сънувал, разкажи ми за бащите си
джобовете пълни с мъка, митоса
на твоя нов
прекрасен свят

няма как, и тази вечер е осъдена на смърт.
ослушвам се за мъртъвци във шкафа: по дяволите!,
живи са, добре се забавляват.
така и онзи котарак, изхвърлен през вратата,
се вмъкваше обратно през прозореца: косми, навсякъде
косми и електричество
необуздано,
грубо,
изправящо
коси, кости, поглед:
а сега върви

с леглото приковано към гръбнака
бях тук твърде дълго; скуката ме сплете и овърза
натъпка гърлото ми с думи и косата ми държеше
докато повръщах

остава вкусът на гнило, вкусът на
нещо неказано и
тънкото присвиване на чужди ноздри
пред погнуса, от която съм отучена.

habla con él

2007-12-12T00:57:00.000-08:00

/г.
можеш ли да направиш нещо за мен?

знам че искам много но
се уповавам на твоята безграничност
и, така погледнато, е адски малко/

когато окото се затваря, унищожава целия свят пред себе си

свличаш люспите ми една по една:
лук, изтръгнат от твоята градина -
лютя в очите ти но колко неспособни сме да плачем

късам туморите ти от себе си: не ме обичай
суетата ми, тя не позволява
да те деля
с тези врящи легиони в казана на любовта ти
затова не чакай тази вечер да се прибера при теб: измисли си друга
зимата е моето легло

зимата е повече от основание

вчера гледах как слънцето се разтваря в топлия въздух
от раните му изтекоха изкуствените светлини
неоновите артерии и вени на трафика, електрическата красота
на твоя синтетичен двойник
/той е не по-лош любовник от теб,

бих казала, дори по-изтънчен, защото ти и за миг не забравяш,
че съм животно/

удряш ме и ме захвърляш всеки път когато полетя към теб като муха
или комар който иска да изгори на небесния ти фенер
милост?
сега ми се струва по-трудно от всякога

когато догоря и олекна
а това ще стане скоро
ще скъсам нишката на земното притегляне и ще се превърна в атом
/от онези които така ненавиждаш защото оспорват твоята цялостност/

и ето те
в период на полуразпад, вековно разцепление
по билото където зимно мляко се пресича,
ще те срещна там
/ако ми е отредено/

ще бъда атом може би хелиев
очите ми ще кръжат край мен като два електрона
сърцето ми ще е ядро
с недостатъчна притегателна сила

ще ги въртя така бързо че няма да усещам изтръпването върху езика
ерозията в тялото ти докато ти се умилквам - не е нужно,
г.,
не е нужно -
сама се презирам достатъчно

и ето ме
в жълтата стая където те няма
разбирам колко си истински
вън от мен, вън от зимата
докато кръвта тече между краката ми: не всяко
дете трябва да бъде родено

за да изтръгна електроните-очи от себе си
а заедно с тях и всичката ми отрицателност: непълна, но
достатъчно лека за да стигна до теб

опит за разговор

2007-12-11T11:41:00.000-08:00

иска ми се да започна с нещо повече от отвлечена фраза, разказ за сън, спомен. тези неща не значат много извън самата мен; в такъв случай - защо да ги пиша? мотивацията ми за блог угасва дори по-бързо от тази с дневника заради момента с ексхибиционизма.

всеки иска да бъде открит; но какво се случва с един свят от открития без откриватели? :) солипсизъм, драги ми уотсън.

днес с един приятел говорихме за това, дали е необходимо да стигнеш дъното, за да изплуваш над повърхността?
което и да е дъно, която и да е повърхност.

човек е най-уязвим там, където е най-силен. ако се приеме, че силата на което и да е качество означава потенциал за неговото развитие, то този потенциал зависи от интензитета.
тоест, не вярвам, че ако в някого не съществува дълбок, противоречив стремеж да открие и осъзнае за себе си кое е добро и кое е зло като етични категории примерно, той изобщо може да достигне някоя от двете крайности.
някоя - не непременно доброто и не непременно злото.
не непременно само едното.

малко се отвличам.

преди време стигнах дъното; отблъснах се и след време разбрах, че съм изплувала над нещо, което не бях виждала преди. оттогава обичам планините, може би защото ги свързвам с едно усещане, адски неопределимо усещане на сливане с всичко. минало, настояще, бъдеще. субективна и обективна реалност. вътре и вън.
или - това е, когато въпросът да бъдеш или да не бъдеш губи значение.

въпросът е как да бъдеш и да не бъдеш едновременно. :) това не е моя мисъл, така че заслужава доверие ;).

спомням си как с един приятел стояхме на една скала в Стария град преди няколко години и с часове говорихме изцяло в абстракции, метафори, отвлечени до няма и къде. и двамата си тръгнахме с усещането за изключително дълбок и смислен разговор, от който в момента не мога да си спомня нищо.
но си спомням острия му нос, песента на Ю2, която ми пусна, високата тераса, от която цигарата ми полетя, образувайки златна спирала във въздуха. спомням си, че ми подари кристално бухалче от Бохемия. то в момента е зад гърба ми и ако не друго, поне започнах малко да харесвам Ю2. :)

ако върна тези образи в съзнанието си, едва ли ще почувствам това, което съм чувствала тогава; но се усмихвам и усещам някаква топлина. бяхме приятели и се отдалечихме - какво от това? :) усещането остава и то няма нищо общо с абстракциите, в които се бяхме оплели безнадеждно. образът, който остава в едно око, е образ на нещо съвсем различно; той продължава да води свой собствен живот зад ретината. предполагам, че светът на всички тези образи зад едно око е личният свят.

истината е, че наистина не знам защо пиша всичко това. поезията все по-слабо ме интересува; в момента бих предпочела един планински склон пред Силвия Плат, една цигара с Деси край някакъв забравен от бога път, горещ чай с ром след няколкочасова снежна виелица.

все още виждам дъното понякога, все още знам, че в мен има доста тиня и мъртви риби; лицемерно е да се отречеш от това, което си бил, виждал, усещал. то е вътре. но е глупаво непрекъснато да се взираш в него, сякаш за да си доказваш отново и отново колко лесно е да потънеш. лесно е, мамка му. :) най-малкото заради гравитацията, която винаги тегли надолу.
но това не е противоречие.

изобщо не е противоречие.

п.п. "...a little death without mourning, no call and no warning... " :)))

head like a hole

2007-11-28T13:03:00.001-08:00

ще пробия дупка в главата си
а ти ще гледаш небето през нея
навън ще е друго
сурово
чисто и пак
мъглата ще гълта ръцете, нажежени
вени и артерии ще светят с 200 волта
абсолют

трябва да бъдеш свободен
трябва да бъдеш свободен
ми каза дупката в главата ти
когато потърсих небето

чаршафи от асфалт, а нервите ми са опънати
релси по които бягаш, уверен че тази вечер
токът няма да спре

Mighty Boosh

2007-11-25T11:34:00.000-08:00

The Hitcher

The Garden

2007-11-25T09:19:00.001-08:00

You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me waiting through sping and summer
You will find me waiting waiting for the fall
You will find me waiting for the apples to riped
You will find me waiting for them to fall
You will find me by the banks of all four rivers
You will find me at the spring of conciousness
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain

Балада за Йово

2007-11-21T10:09:00.000-08:00

Йово изникна в една януарска вечер преди почти 2 години: запромъква се между пияндетата и свалячите в кафето на художниците, избълва огромен облак дим и се тръшна на стола до мен: "Може ли да седна?"

Петдесеинещогодишно износено тяло, бразди от алкохол, цигари, недоспиване.
Жълто, изпито лице, върху което налудничаво святкат две воднистосини точки. Second-hand яке, джинси, зъби.
Шантавият му смях, който свисти в дупките между зъбите и изстрелва към мен: "Ще ме черпиш ли един коняк?"

Пет минути по-късно йово пие коняка си, шава неспокойно и продължава да се смее. Трудно е да се каже дали е пиян, луд или просто си е такъв. "Аз съм художник", уточнява и за да го докаже, грабва една салфетка и започва да ме рисува.
Няколко щриха за лице, коса, очи. Съсредоточава се върху устата и дълго я повтаря и поправя, "докато ти нацеля нацупването". Вече на третия коняк от моето цупене няма и следа, хиля се и възхитено зяпам салфетката.
Говорим за художници-самоубийци и картини-убийци. Правя се на по-умна и по-трезва, отколкото съм, докато по някое време нишката на разговора се изплъзва и пльоква в празните чаши.

"Още 2 големи коняка, моля. И два чая."

"Слушай сега, ще ти разкажа един сън", започвам и почти веднага избухвам в смях. От съня не остава нищо, Йово вече бърка свойски в чантата ми и вади от там томче на Юнг. "О-хо, какво е това".
Внезапно става сериозен и започва дълга тирада върху откъса за възкресението. Опитвам се да се съсредоточа и да следвам мисълта му, но алкохолът гълта нервните ми клетки и нишките между думи, образи, мисли се късат.

. . .

Не обичам да пия. Не и заради самото пиене. Веселостта, отпадането на задръжките и замайването не ме интересуват. Що се отнася до вкуса на алкохола, предпочитам кока кола.
Обаче има един момент - някъде между развеселяването и загубата на координация, който невинаги се случва. Съзнанието се избистря, прокашля се и се прочиства, за да остане празно, бяло и пълно с възможности като лист хартия.
Бих могла да напиша всичко, всяка дума, изречение, драсканица.
Бих могла да напиша всичко, защото в началото винаги е словото, зад което няма друго слово.
В началото е нищото, свободата от гени, спомени, представи, образи.

It's over.
Let's start it over.

Обичам, адски обичам това състояние и си представям всички зашеметяващи изречения, с които мога да започна.

"Фонът е разпределен поравно между тъмните и светли тонове."
"Събуди ме в 7 с кафе."
"Да напишеш история значи просто да избършеш прахта от някаква снимка;
но изобразеното остава непознато."

Вместо това сгъвам листа в хартиено корабче и го пускам по течението.

. . .

С Йово хващаме последния автобус за студентски град, където той живее нелегално при племенника си в 36 блок, а аз все още съм в 41б , стая 402, която ненавиждам. Там ме чака задушлив въздух, пълен с мирис на манджи, радио романтика и глупавото пищене на Галина. Затова лесно се озовавам в едно от "ателиетата" между етажите, задръстено от картини, бои, четки, макети и всичко, което може да изпълва ежедневието на един студент по архитектура, чиито побъркан чичо внезапно е изскочил и се е настанил в килера.

"Уааау", възкликвам мислено, а от устата ми се изплъзва само смутено хълцане. Вече съм започнала да изтрезнявам.
Разказвам му за смахнатата си идея да кандидатствам архитектура, за уроците по рисуване, които съм започнала преди месец, за Чаушев, как съм разбила чиния над главата на баща ми и оттогава не си говорим, за сънищата си.
Той ми разказва за проваления си брак, за сина си, който е на 16; пита ме дали трябва да го остави да прави грешки, после замислено добавя, че всъщност не го е виждал от години и това няма особено значение. За племенника си, който ходи с еврейка-нимфоманка и съквартиранта му, който май бил педераст.
Рисуваме, слушаме джаз и пушим.
Говорим за сънища, цветове, Юнг и колко е трудно, дори невъзможно, да разбереш
кой си всъщност. Мълчим, докато Нина Симоне излива кадифения си глас във вмирисаното на запарен въздух, бои и цигари ателие.

По някое време йово пролазва навън, за да иде до тоалетна. Ровя разсеяно в някакви листове до мен. Между пръстите ми се завърта жълтеникава бележка , на която прочитам името му и някакво смътно, бюрократско послание от ямболската психиатрия. "Къде се озова, идиотке?!", опитвам се да се разтревожа, но оставам до 6 сутринта, когато се измъквам в събуждащия се свят и се просвам в леглото си с кънтяща глава и размътен стомах.

. . .

По това време наистина сънувах много. Последния сън, който си спомням ярко и ужасяващо, се случи около месец по-късно, след смъртта на Диди. Преживях я странно леко, като в безсъзнание. Всичко приличаше на абсурден театър, който разпъва черните си шатри за няколко дни и после се вдига, изчезва, баста. Никога не го е имало. Никога не се е случвало.
Така и не се сбогувах истински с нея дотогава. Не страдах. Плаках само от ужас. Почти проспах погребението, взирах се в натрупаните сладки и фъстъци с празен поглед и се опитвах да измъкна от себе си сълзи, съжаление, разкаяние за моята малко по-голяма братовчедка, с която прекарвах лятото преди години и обожавах.

Не усетих нищо.

Прибрах се като в просъница, тръшнах раздавката пред Галя и заспах веднага, безпаметна и смазана.

. . .
Когато се запознах с Йово, това още не се беше случило. Постепенно станахме нещо като приятели, ходех му на гости и направих грешката да му кажа къде живея.
Йово изникваше по всяко време и побъркваше съквартирантките ми с неадекватното си поведение. Говореше им безумици, шегуваше се безогледно и налудничаво, тръшваше се на леглото ми, докато ме нямаше, и заявяваше, че ще ме чака. Разказваше на Анелия за Густав Климт, "който бил педал и се увличал по египетските дивотийки".
Изскачаше от нищото и пак там отиваше.

В началото това ме дразнеше и забавляваше, после усетих, че нищо от това, което му намеквам, казвам, крещя, не възприема. Продължаваше да идва по всяко време, а атмосферата в стаята беше пълен ад.
Йово се люшкаше се между тъжна, отнесена задълбоченост и алкохолен делириум,
между всичките пуснати по течението хартиени корабчета и жълтата бележка от психиатрията. Между мой баща и перверзник.
Въпреки това се бях привързала по странен начин към него; той беше единственият ми приятел през онази зима и само във вонящия, цигарен въздух в ателието все още успявах да дишам.

Седмици по-късно се случи това с Диди. Мъката, която не изпитах, ме настигна като черно кълбо от параноя, страх, кошмари и непрекъснат, задушаващ ужас. Кучетата на собственото ми помътено съзнание ме подгониха; свиха се под прозореца и виеха по цели нощи.
Какво ли не тъпках в ушите си - памук, бръснарски ножчета, радио романтика, яйца по панагюрски, сперма, топчета хартия. Нищо, нито за миг не можеше да ги заглуши.

Един ден, когато Йово се бил изтърсил в стаята, докато ме е нямало, отидох в 36 блок и почуках на вратата. Отвори ми пиян, весел и омазан с бои. "А цигари носиш ли?"

Не си спомням много от следващите минути. Крещях, блъсках, удрях. Изливах чернилката си по стените, дрехите, стола, платната, лицето му. В празните бутилки от коняк, по макетите, в кадифената уста на Нина Симоне.
В този миг можеше да ме нарисува само с едно размито и грозно черно петно.
Изтичах навън в полусън, хванах влака за Пловдив и заспах в купето.

Месец по-късно се върнах, само за да се изнеса от 402 и да се отпиша от университета.
Когато през есента се нанесох в 36 блок, племенникът му вече не живееше там, а от него нямаше и следа. Не го и потърсих.

Веднъж ми се стори, че го видях в кафето на художниците. Изтичах вътре, но не беше той. Някакъв пиян дъртак кръжеше около зачервена, свенлива студентка и и наливаше вино. За секунда ми се прииска се да размажа главата му върху стъкления плот.

Обърнах се и излязох.

сънят следобед

2007-11-18T08:22:00.000-08:00

с деси отново тръгваме някъде по планините. летим в такси, заедно с майка и баба към гарата. деси тръгва да търси някого, аз отивам за билети и се затичвам надолу по стълбите към перона. нямам часовник, електронният на гарата е развален и показва само откъслечни цифри, които описват фигури и сякаш се опитват да кажат нещо. на таблото на заминаващите прочитам, че един друг влак тръгва 2 минути преди нашия, вървя към релсите и го търся.

гарата не прилича истински на нито една от гарите, на които съм била. има нещо от централна в пловдив, нещо от подуяне и нещо от десетките гари в малки градчета, където спират само пътническите влакове. на перона е баба ми, увита в странна забрадка; свита и уплашена. започва да ми говори нещо твърде тихо, долавям само думата седми. "на седми перон ли е моят влак?", крещя, "само това искам да знам, на седми ли е?". чувам, че влакът преди моя надува свирка и потегля. не дочаквам отговора и се спускам обратно в подлеза към седми перон. седем перона са твърде много за толкова малка гара, а до подлеза се стига с асансьор, който тръгва с отсечено, спазматично движение и почти се тръшва в земята. излизам и се затичвам към това, което би трябвало да е моя влак. в този миг всичко около мен започва да се отдалечава с бясна скорост - коловоза, перона, надвеса на гарата, самия влак. сякаш съм се качила във влак в обратната посока и той потегля. тичам, но няма как да ги стигна.

...
събудих се отпаднала, неспособна дори на една цигара. направих си огромна салата и се натъпках, но надали и това ще свърши работа. може би хубавата вечер с вино, която се очертава, ще го направи. :)

saxmachine

2007-11-17T09:00:00.000-08:00

"няма ме". чета на бележка, залепена отвън на хладилника като глупав, отрязан език. още помирисвам лепкавата слюнка, бързащите пръсти и нервния почерк. н,я,м,а,м,е.
що за глупост, по дяволите? няма ме - сякаш ей сега ще се втурна да пълзя под леглото, да ровя в шкафовете, да обръщам захвърлени чанти и куфари един по един - хоп, тук ли си, скъпа? - не, няма те. няма те, няма те, няма те. има ли нещо по-очевидно от това, което го няма.

сладкото, леко газирано вино пльосва в чашата, надувам колтрейн до дупка и се просвам на леглото. първа, втора, трета цигара. чаша след чаша след чаша. опитвам се да се закача за някаква мисъл, но вместо това се хлъзгам по слузестия под на унеса и затварям очи.

нямало я. глупачката хвърчала из стаята с острите си токчета, отскубвала и разхвърляла дрехите си, омела хладилника, разбъркала листовете по масата, облизала парче хартия, залепила го на хладилника и отлетяла. баста. не се връщай. изобщо не се връщай.
стаята без друго е твърде малка за двете, твърде опушена, твърде мръсна, твърде празна, безмислена и топла пара над котел с мъртво месо.

ставам и в див бяс отварям прозорци, врати, чекмеджета. леден въздух изсвистява отвън и ме блъсва на пода. ръцете, краката, гърбът ми са мокри от хвърчащия освирепял сняг. над земята се носи бледо сияние, метър по нагоре мракът го захапва и сдъвква. не виждам нищо пред себе си освен бледото, батерийно око на фенера, което криволичи между стволовете и се отдалечава. вдигам се с последни сили, намествам огромната раница и упорито, безмозъчно закрачвам напред. умората, болката и безразличието кондензират върху кожата и се втвърдяват на остри, ледени гроздове. пръстите ми изтръпват, ръцете ми се превръщат в парализирани ножици. носът ми посинява и замръзва с последните глътки анемичен въздух. преспи леден, космически сняг и огромни кълба тъмнина, които се вдигат от бездната вляво и повлачват тлъстите си кореми по пътя, между дънерите; трият се в ледения сняг и изтръпват от удоволствие. жалката светлинка изтича в гънките им и оставя хлъзгава флуоресцентна лига. ако няма път, ми каза веднъж, ще проправим. протягам ръка към фенерчето, сляпо и изгубено като мен. пръстът ми се отчупва и потъва в снега.

няма как да натъпча раницата си повече: търбухът и е издут до пръсване. термос, консерви, резервни дрехи, непромокаем анорак, бутилка ром, книга. връзвам обувките си, закопчавам якето, омотавам шала около носа си, вдишвам струйки вълнен задушаващ въздух. 6.32. ако имам късмет, а аз имам късмет, до двадесет минути съм на гарата. и после - сбогом, софия, сбогом, глупав и безмислен град, сбогом, оранжево перверзно божество - знам номера ти, но и ти знаеш моите. сбогом чаршафи с умозрителни, наблъскани и уморени чертежи, проекти, идеи, мисли. сбогом, сбогом, сбогом!

6.35. имам точно една минута. достатъчна, за да прехвърча за последно през стаята с мръсните си кубинки, да откъсна парче хартия от някакъв чертеж и да надраскам, задъхвайки се зад уютния шал: "няма ме". и отпрашвам.

нещо гнило има в Дания

2007-11-17T05:57:00.000-08:00

.
.
...надушвам пълния хаос, който ще настъпи на тази страница, докато успея да съчиня гениалния си, свързан логически и незнамсиощекак наратив за пътешествията до Пирин, Родопите и отново Стара планина - от миналата седмица, когато почти не загубихме пръсти и носове в четиричасова снежна виелица и пълен мрак. бау!

п.п. просто не съм създадена за блогове. нито за чертежи, но ето че нежеланието за последното ме отпрати към първото. или както пишеше на едно пакетче захар в село Катунци, до което стигнахме на стоп, "Едно нещо води към друго."

п.п.п. да, да, мислите ми текат адски свързано

I know what you did last summer pt.2

2007-11-17T05:33:00.001-08:00

после беше и прекрасния, прекрасен Балкан и неговите безумни, безумни цветове. наситено масленозелено, кървавобордо и най-плътните сиви (къде си, Чаушев! :))). оттук-оттам изскача и някаква вода и изтича отново в нищото.

---> хижа Плевен или земния рай след 7-8 часа вървеж по адски стръмен наклон с 15кг раница на гърба ;)

x. Плевен - заслон Ботев (най-топлото място на земята! :) - х. Тъжа - х. Мазалат - х. Соколна и оттам в безумното соцселце Габарево, където има само една кръчма, само една кръчмарка и безумно евтин чай с коняк.

изглед от връх Ботев. Горе беше безумна мъгла, от която не виждаш на 5м, конденз, студ, алпийски вятър и след всичко това от млякото изплува огромен социалистически джип върху бетонен постамент. зад него - индустриални призрачни сгради. :) ...

Драго се хареса с котарака в заслона. Понякога един топъл чай е най-хубавото,
което може да ти се случи. :)))

По-долу - вечерни забавления в хижа Плевен. Деси играе билярд много красиво, но - уви - сите сме възхитителни аматьори. :) смях, ром, шоколад до късно и оплаквания от възрастни туристи с деца.

I know what you did last summer pt.1

2007-11-17T05:05:00.000-08:00

криза на идентичността е най-малкото, което можеш да си докараш в идиотския трафик. откарах дотам, че да слушам сантиментални парчета-спомени от лятото. и да чакам следващото, подсмърчайки.

това се започна с прекрасен маршрут от Самоков - х. Партизанска - 7те Рилски езера и околностите. идиотщината е, че в момента там се строи лифт, за продан са обявени имоти (във фаза
идеен проект, доколкото знам)
около езеро Паничище и изобщо - цялата работа смърди на дебели портфейли, лениви затлъстяващи туристки, които не могат да си дотътрят сами задниците до езерата и се обесват на туристически фотоапарати с претенцията, че са изживяли нещо. сори майкъл, нищо лично, но това ме вбесява.

нейсе. ето ги езерата, такива, каквито ги помня и каквито се моля да останат.

(как мислите, дали е кеф да си пафкаш цигарката до Бъбречето? :))) фаса в джоба afterwards, разбира се)

просто супер

2007-11-13T10:52:00.000-08:00

http://www.wfmu.org/365/2007-10.shtml

десетминути

2007-11-13T10:14:00.000-08:00

7.59pm

мислех за това
преди години
когато мъртвите кръстосваха деня с бутилки бира
какво да правиш цяла вечност питам те

не виждам нищо през стъклената зеница на ларвата
бог номер 94
закъснява с тридесет минути
претъпкано сърце и никаква любов
в последните минути на ноември

дъждът разказваше че някъде
на ъгъла на седем улици
нервите Му
се скъсали, избухнал гняв
от електричество и хиляди очи втрещени
се втурнали под гумите - какво да правиш
тридесет минути питам те

- - -

в ъгъла на осембезедна
зее кривогледа бездна
лягам накриво над мен бръшлянът
пада в конвулсии: казах ли ти нищо няма
да живее тук никой няма няма друг

оголените нерви на ноември
прилягат на шията ми
твърде добре
възела стягам разтягам локуми
ненужните думи ненужните думи
в ъгъла на осемиедна

снегът си спомних беше черен
фенерът бягаше през клоните и студ
изяждаше мозъка в костите

костта това е онова което утешава
ноември в хаоса на ступора
приляга ми добре ноември не смяташ ли
аз смятам смятам смятам
изминали са цели пет минути
от ъгъла на седем улици
шест от които затворени седем дни в седмицата
седмата захапва си опашката и бяга
по петите ми къде за бога да отидеш
в осемипет?

необходими са дълги часове на систематична дисциплина докато паметта привикне с аксиомата за отправна точка и движение в една посока
тридесет минути са задоволително пренебрежими ако бъдат съпоставени с абстракцията вечност за удобство кажи ми удобно ли ти е
в тридесетишестата минута почувствах нечия ръка отзад и нечия отпред искам да сляза искам да сляза искам да сляза господи за какво са ми
всичките двестаинещо кости ако не мога да измина пътя си до теб сама вървейки

осемидевет смятам
дотук
убила съм десет минути

сметката излиза
/през носа/

9 от 26?

2007-11-04T21:54:00.000-08:00

ана каренина

от твоята уста мъртви риби
в божиите уши. изпод ноздрите ти
капят водораслите на твърде късен прилив а нагоре
погледът се блъска в рамка:
няма да те видя вече

не не помня имена лица защо да помня
твоето ли моето, на кого е хрониката нужник
няма ключ във черната кутия няма междуредия
в думите изхълцани: нищо за четене,
а пътят
е
дълъг -
дъвчи фъстъци, през прозореца плюй, спи в куфара
на едно случайно пътуване: и това е поезия
от пръстите изсмукана натъпкана
в засъхналото гърло на старица но
поезия -

/старицата, в просъница:/
нищо не е достатъчно грозно
за този, който обича

вън от любовната квартира

(& обратно на улицата:
да фосфоресцираш
да продаваш органите си
още топли
докато станеш по-лек от светлините
вън от тялото: квант в светата електрическа оргия

да натиснеш газта в насрещното
към поредната сделка с нощта)

денят на тиквеното семе

тиквен фенер на твоите рамене,
запалваш го. имената си
повлачваш като скъпоценен дар

към мен, към мен, към мен... що за
прогнили дробове
са нужни за да вдишам твоя патос?

днес не продавам индулгенции.

днес съм скъпа,
много
скъпа -

твоето лудо хало, оправданието ти
за среднощните разходки
по перваза

когато гледаш как се събличам
когато виеш лунатично към цигарата ми:

кейт
кейт
кейт

защо не се гръмнеш, кейт?
какъв перверзен реквием за твоя
убийствено
скучен
живот -

не и днес днес
съм невинна до безпаметност

люпя семки над леглото ти
изличавам се като афиш
като дислексно обяснение в любов

декемврийски хотел

бензинът свършва точно тук
на последния етаж
в последната стая

тази вехта вселена не ме познава
ще превъртя и скъсам генната си нишка
изпразня ли джобовете,

кой ще смее да рови в сърцето ми?

тази вехта вселена е нова утроба
и няма хора
ала всички си приличат

не сме безнадеждни самотници,
господи -

сервират ли закуската в леглото,
дочакала бих
твоето пришествие

ххх

западният кораб сви платна. погълна
обратно всичко, което не беше продадено.
в тази земя жените не носеха украшения,
черността се пазеше за по-студени дни.
помахване от нескопосан камък, ничие съжаление
разпиляно върху празната му палуба.
облегнат върху себе си, пътникът се пълнеше
с варовик. до него - птицата която
не помни нито клетката, нито небето.
усвоили мълчанието, двамата носеха
перата си и смътния страх: не умея да плувам.
водата измива чуждите гласове от гърлото,
издувам дробовете си като балони и
се пръскам. и ничие око не мигна, когато
котвата се вдигаше.ничия ръка не я последва.
не тръгва никой, никой не пристига:
подпалва залезът привично
и пяната в платната вдига

увисва котвата от синкавите устни:
аз зная, зная -
само ключ е

а тя е тиха, тъжна, бяла и коремът
и е пълен с обещания за юг

ала не тръгва никой, не пристига
никой, никой тук.

портрет

в 3 сутринта той се връща
с празни ръце
с празни думи
изпразнен -
неоновите бели капки
ме водят към сърцето му
където всичко вече е
изгубено

/аз? съм окото зад кадъра
но винаги превъртам лентата
когато/

и тих и бял и тъжен мой
разплита мръсния пуловер на историята
а нишката е тънка и се къса
а нишката се къса и оголва
напукани тела от мрамор
- кое във теб не е от мрамор?

лишен от всякакъв такт,

той обича да спори с авторитети
сам на покрива с бира в ръка

уроци по саксофон в 3 сутринта

под ъгъл негативният портрет
/емоции, недочакали среброто/
очите ти
покриват се със лед
отдолу рибите отплуват на пасажи

към другата, по-топла част от теб

/навсякъде, но не и тук, сега/
аз имам моя саксофон
и духам си от 3 до сутринта

Етюд

Зимният прозорец се превърна в рамка,
в която ти сложи финалния щрих:
малка точка по диагонала, полу-
обръщане и полупомахване. "Ще се срещнем
пак" и скърцащ сняг под черното. Движението
се утаи във неизбежна зима.

В изкуството краят е най-труден.
Мое е
само удивлението пред картината. Отгоре
таванът се сгъва в нелепа фуния
и излива прохлада.

не искам да ходя на психиатър

2006-11-14T14:15:00.000-08:00

...казва Майк Патън, удобно излегнат на психиатричната кушетка. Зад него дебеловрат чичко чинно записва всяко признание. (това е карикатура)

Смъртта на Майк Патън

М.П. умря в един ноемврийски вестник, притиснат между страниците с местни политически събития и някаква кръстословица. Думите и, надраскани и задрасквани, се отдръпваха с учудване: едрият, неумолим шрифт на заглавието важно клечеше над три колонки с "кратък обзор на творчеството" и дълъг, обширен и пикантен разказ за дивотиите му: митове и факти надничаха от хотелските шахти и осмърдяваха жълтата атмосфера.

М.П. не обичаше медиите, рядко даваше интервюта, а когато даваше, беше или смазващо лаконичен, или говореше пълни глупости, като едното не изключваше другото. Върхът беше, когато изпращаше някой от деветте си двойника да дава интервю вместо него, а понякога и да запише нещо.

"какво мислите за комерсиалната музика?"

М.П., преоблечен като шаран, се мята на сухия под без дъх. М.П. умира рибешки и нахранва някакви несъществуващи тълпи.

или:

М.П. облечен като Майкъл Корлеоне вади пищов от джоба си и изстрелва водната струйка в челото на жълторуса журналистка. Множествен оргазъм.

Един дзенбудист беше казал по повод на прозрението: "Постигнеш ли го, спокойно можеш да отидеш в кръчма, да се натряскаш и да продължиш да водиш нормален живот."

На М.П., мисля, изобщо не му пукаше за прозрението. Беше дресирал огромния си кожен куфар като куче: често си стягаше багажа без нужда или заминаваше без багаж, но той го следваше винаги и имаше какво ли не. Често онова, което ти трябва, е последното, което би се сетил да вземеш, но той имаше само такива неща. Веднъж на майтап пратил кучето си след някаква метафизична дивотия, а то, възмутено и обидено, изтичало до една канавка и изплюло всичките неща. После се помирили, разбира се, но М.П. така и не се отървал от подозрението, че нещо важно му е убягнало.

Не умрял от свръхдоза, нито от алкохолните изпарения от повърнатото, нито го застреляли, нито сам се застрелял.

Било съвсем просто: докато пиел сутрешното си кафе и стържел по плочата на един убийствено нормален ден, прочел във вестника, който куфарът изплюл, че в еди-коя-си-част-от-страната има размирици и "това е недопустимо в една демократична държава", а на следващата страница прочел трогателното "Майк Патън е мъртъв".

И се смял, смял, смял до смърт.