Thursday, January 17, 2008
сто години минават
предполагам, че това е най-смисленият вариант, поне в моя случай
преди да съм си изсушила езика до степен, в която не мога да разпозная думите
случва ми се да чета неща отпреди месеци или седмици и те да не ми казват нищо,
все едно не съм ги писала аз, не ги е писал никой: лекета в/у листа (текстовия редактор)
и тва е всичко. тъжно усещане.
тази нощ измежду всичко останало сънувах и една фраза на а. и б. стругацки
която се повтаряше в съня ми като говорени субтитри или там както се казва
"щастие за всички и никой да не бъде пропуснат"
освен това кюто ми каза, че борис има рожден ден и дори не ми мина през ума да му честитя.
едно от нещата, за които си давам сметка едва напоследък, е че имам плашещо къса памет.
емоционална, имам предвид. предполагам, че е някакъв защитен механизъм, но като всички защитни механизми е свързан с някакво ограничение и обезличаване.
или със загуба на твърда почва под краката.
с това е свързано и хронично ми усещане what the fuck, което избива тук и там, и може да мине в най-добрия случай за странност, но всъщност е ужасно отчуждаване.
четох за двама души, едната жена има феноменална памет и е вманиачена в това да си припомня подробно всеки ден, всеки час от живота си. нещо като адски изтощителна мисловна автобиография, а може би и да я е записвала. забавлявала се като си спомни определена дата и проследи какво се е случило в живота и през годините на този ден. звучи невероятно, но, изглежда, наистина е успявала да го направи. примерно 17 януари 1980 ядох сладолед на улицата пред дома си. 1982 загубих едната си ръкавица. 1985 се подхлъзнах, станах и се изтупах. криптично.
другият е възрастен мъж с памет, която трае едва няколко секунди - някакво рядко, странно изменение на мозъка вследствие на някаква травма, така че, да речем, си спомня как се управлява кола или детството си, но от десетилетия насам не може да запомни човек или факт за повече от няколко секунди. лекарите, които се срещали с него и го изследвали, всеки път му се представяли отново и отново. дори не знаел за състоянието си, защото и да му кажели, след няколко минути вече забравял.
не знам кое от двете е по-странно. тъжни са, но във втората история има нещо красиво, а първата ме плаши.
п.п. уморена съм до смърт, да ги таковам и заверките. сега ми трябва само вино, Деси, адски шумна музика и много, много смях. And I'm gonna get it :)))
Wednesday, January 16, 2008
you should see what things we errect
или парапета: студеният дъх на живота отвън, който наблюдавам
през пропукано стъкло.
след вратата не следва непременно стая; стаята не винаги е
сбор от часовете, в които спокойствието
чете вестник, облегнато на себе си. не знам нищо,
coffee break в продънения следобед. какво друго, освен да се смеем?
I've got the spirit, but lose the feeling.
...
начало? едва ли. страхът е мимолетно усещане, изроденото дете на инстинкта
да отдръпнеш ръката си от огъня.
разпиляла съм се в хиляди фрагменти, които се наблюдават безразлично.
не е останало дори усещането за изолираност и тишина. цветовете се сменят бързо, отражения, разпръсквани от диско топка. а аз танцувам твърде странно.
/"време за танц!", провикваме се с катя и надуваме Joy Division. She's lost control./
въпреки всичко, усещам повече топлина отпреди. повече естественост.
нещо си е отишло от мен, нещо друго е заело мястото му.
какво търся?, попита ме вчера и аз ти казах доста неуверено "свобода".
но аз съм се губела и намирала много пъти и целият този релативизъм "какво всъщност Е"
ме побърква.
свобода от очаквания. свобода от желания. свобода от малки недоразвити гризачи в съня.
спокойствие?
за какво?
и най-красивата идея няма никаква стойност, ако не направи живота поне малко по-добър.
онази сутрин сънувах, че си спомням, че имам две деца. не знам къде са, не знам от кого са, не знам кога съм ги раждала, не знам какво се е случило с тях. не означават нищо за мен,
а после същото чувство на празнота и "пропукваща се плоскост". рибите в аквариума се издигат над водата и плуват във въздуха, отварям вратата и ги пускам навън. леденостуден въздух и проклетото спокойствие, и няколкото странни, отдавна забравени секунди между съня, събуждането и повторното заспиване. чувството, че нещо се е пречупило, нещо се е променило; моето недоверие или неверие и тихият, глупав страх, че просто няма да мога да бъда, наистина да бъда.
fuck. :)
Sunday, January 6, 2008
вместо лека нощ
Обсерватория
Ъглова скорост на страха: 7,3 с прекъсвания.
Надежди: Тези които може да вложи паниката в една погрешна сума.
Сън: Виждам три пещери. Първите две украсени с цветя. Обезглавена жена, в третата.
Планове: 7, 4, 7 и да конструирам стол.
Готовност за вървене: Върху някакви трупове.
Постижения: Добър резултат в лов на мухи.
Наблюдения: Чувствам се шпиониран. Имам остра болка в ръката под лакътя.
Намирам известно удоволствие
в четене на вестниците. Посети ме таен убиец.
Killing the love
I am the love killer,
I am murdering the music we thought so special,
that blazed between us, over and over.
I am murdering me, where I kneeled at your kiss.
I am pushing knives through the hands
that created two into one.
Our hands do not bleed at this,
they lie still in their dishonor.
I am taking the boats of our beds
and swamping them, letting them cough on the sea
and choke on it and go down into nothing.
I am stuffing your mouth with your
promises and watching
you vomit them out upon my face.
The Camp we directed?
I have gassed the campers.
Now I am alone with the dead,
flying off bridges,
hurling myself like a beer can into the wastebasket.
I am flying like a single red rose,
leaving a jet stream
of solitude
and yet I feel nothing,
though I fly and hurl,
my insides are empty
and my face is as blank as a wall.
Shall I call the funeral director?
He could put our two bodies into one pink casket,
those bodies from before,
and someone might send flowers,
and someone might come to mourn
and it would be in the obits,
and people would know that something died,
is no more, speaks no more, won't even
drive a car again and all of that.
When a life is over,
the one you were living for,
where do you go?
I'll work nights.
I'll dance in the city.
I'll wear red for a burning.
I'll look at the Charles very carefully,
wearing its long legs of neon.
And the cars will go by.
The cars will go by.
And there'll be no scream
from the lady in the red dress
dancing on her own Ellis Island,
who turns in circles,
dancing alone
as the cars go by.
Always a playground instructor,...
never a killer. Always a bridesmaidЧувство за бавно изчезване
on the verge of fame, or over,
he maneuvered 2 girls into his
hotel room. One, a friend,
and a newer stranger, vaguely
Mexican or Puerto Rican.
Poor boy's thighs & buttocks, scarred
by a father's belt. She's trying
to rise. Story of her boyfriend
& teen-age stone death games.
Handsome cat, dead in a car.
Come here
I love you.
Peace on earth
Will you die for me
eat me
this way
the end
- I'm surprised you could get it up.
He whips her lightly, sardonically
w/ belt.
- Haven't I been thru enough? she asks.
The dark girl begins to bleed.
It's Catholic heaven. I have an
ancient Indian crucifix around
my neck. My chest is hard
& brown. Lying on stained &
wretched sheets w/ a bleeding Virgin.
We could plan a murder, or
Start a religion.
Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсих убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.
Thursday, January 3, 2008
есета, заверки и архитектура без история
Чалгата и отражението и в съвременната архитектура
Според официално проучване на НСИ 93% от населението слуша или най-малкото "търпи" чалга. Така или иначе дискусиите за това що е чалга, има ли почва у нас и що за хора я слушат ("търпят"), вече са ненужни. Чалгата е факт. Слушат я ако не всички, то поне "представителна извадка от българското общество". Очите постепенно свикват с извратената гледка на 14-15-годишни момиченца, въртящи задници пред похотливи погледи, слухът привиква с гърмящите кючеци от долния етаж и в автобуса и "какво да се прави".
Всъщност чалгата не е причина за нищо. Тя е следствие. Следствие на криворазбрана или кривозараснала народопсихология,
която издига в култ евтиния, лъскав и лесен живот и търгува с всичко, което може да се пробута на масите. А ако "масите" са 93%, "става страшно", както казваше един асистент в Софийския. (Имаше предвид диференциални уравнения, но какво пък. :)
"Българското" отдавна се е разляло извън границите на каквато и да е национална или културна идентичност. Историческите и културни символи са нищо повече от сълзлив сантимент няколко дни в годината, екзалтиран крясък "Господ е българин" и втръсналото до болка припяване за велика история, прелестна природа и Джон Атанасов.
С изключение на мр. Атанасов, който си е чист американец, не отричам нищо от това. Просто то вече няма особено значение. България е преди всичко това, което е в момента; това, което се случва с живота ни и възможностите, които имаме.
Когато тези 93% напуснат сивите си панелки или луксозните кооперации в Лозенец, за да отидат да се "забавляват", се превръщат в една потна маса евтиния, първичност и много криворазбрано joye de vivre. Истинският проблем е, че липсва каквато и да е функционираща ценностна система за стойността на нещата извън материалното. А когато тя липсва, естествено е то да стане водещият фактор. Резултатите са налице: икономиката, строителството, медиите и прочее са ориентирани към задоволяване потребностите на възможно най-голяма част от населението. Тази "представителна извадка" иска блестящи и евтини дрънкулки, крайморски хотели а ла рококо, жълти вестници и евтини сензации, които да предъвква, докато гледа поредното риалити.
Спомням си за момичето, с което живеех преди две години. Галя беше истинско олицетворение на средностатистическата единица от тези 93%. Обличаше се кичозно и евтино, четеше "Хай клуб", съпреживяваше драмите в "Биг Брадър" и, разбира се, слушаше чалга.
Истинският проблем на Галя обаче беше, че тя просто не можеше, не понасяше и за миг да остане насаме със себе си. Сякаш в кратките минути, когато телевизорът прекъсваше трансмисията си, а батерията на телефона падаше, съзнанието и потъваше в бездънен вакуум от скука, безразличие и апатия. Беше и жизнено необходимо непрекъснато да поддържа тонуса си с външни дразнители, а те са лесни, евтини и общодостъпни. Чалгата е толкова вървежна, защото разчита на инстинктивното, първичното, което не сме култивирали достатъчно, за да имаме някаква що-годе културна традиция и идея за естетическа стойност.
Съществува 93% възможност да се родиш в такава среда и почти 100%-ова - да се слееш с нея. "Какво да се прави".
Всичко това неизбежно се отразява и в архитектурата като естествена съвременна среда на живот. В нея липсва каквато и да е дългосрочна идея за развитие. Развитието се определя от потребностите на масите и същите тези потребности, превърнали чалгата в единица забавление, крещят за евтини, наблъскани и кичозни сградички, които "хващат окото", искат дорийски колони и остъклена фасада в извънградската си вила, не искат да се потят по баирите, а се качват с лифт до Рилските езера и бързо, алчно и безвкусно превръщат най-красивите места в "атрактивни туристически дестинации". Или както се казваше в онзи виц, "Видя ли, баце, не всичко е пари".
Имитация на качествени дрехи, имитация на архитектурен стил, имитация на пътуване, имитация на общуване, имитация на живот.
Докато фасадите на горните етажи по Графа се лющят печално, приземните етажи се превръщат в лъскави магазинчета и заведения;
докато добрите намерения се спъват в дупките по асфалта и изкъртените павета, луксозни коли гнездят по тротоарите; докато просяци и бездомници ровят в кофите, над тях билбордите крещят "Готови ли сте за Флирт?"
Съществува дълбока бездна между това, което е и това, което изглежда. Между фасадата и вътрешността.
Пространството истерично се запълва с нови, несъвместими помежду си образи, които се сменят от днес за утре и ако постмодернизмът нарича това "еклектика", то тук е просто кич. Чалга. Биг Брадър. Whatever.
Какво да се прави ли? Изключете телевизорите. Спрете да правите пируети между трамваи, паркирани коли и локви. Млъкнете с проклетите общи приказки и случайни познати. Светът, градът, улицата не съществуват от днес за утре. Ако днес се вдигне лифт до Езерата, утре ще се построи хотел, вдругиден - комплекс от кооперацийки, които ще предлагат "очарованието на неповторимата българска природа на атрактивни цени с всички съвременни удобства". О, excuse me, това вече се случва. В Паничище. В Смолян. По цялото Черноморие. В София, която "расте, но не старее", а нещо много по-лошо - самоизяжда се, гърчи се в клаустрофобия, трафик, чалга, клаксони и грозни кооперации в бонбонени цветове за тези, които могат да си го позволят. А те не са 93%.
93% се блъскат в консервата на стесняващото се пространство, зяпат витрините с жадни погледи, убиват времето и свиват рамене "Какво да се прави?".
Което всъщност отдавна не е въпрос, драги ми Хамлет.
"Мислете в стоманобетон"
Не че ми е ден за сарказъм; не ми е ден за нищо. Трети ден в София и вече ми е писнала, пътува ми се върло и вече стягам най-чаровната си усмивка за утрешния стоп.
Wish me luck. :)
п.п. Ако целият комфорт, който се опитваме да изградим около себе си било с архитектура, било с някакви социални улеснения и т.н. има за цел да ни спести нужните усилия - егати комфорта. От нищо не се затъпява, както от мързел. Move, for god's sake!
Струва ми се, че контактите между хората стават все по-лесни, все по-casual, като че да се избегне необходимото усилие да проникнеш и разбереш нечий чужд свят.
Nausea, драги ми Сартр? Просто Сартр хронично е ставал със задника напред. :)
Мисълта, че има пътища, планини, промени и наистина прекрасни хора ме спасява от останалото; а понякога и от цялата ми лична гадост.
Wednesday, January 2, 2008
...
and then white, as snow falling on ruins
hints on a new beginning
above a weird stone figure points at nowhere
and i've nowhere to go. yet, winter in my bed
can't make a father for a path.
lights, once yellow, fade. and a face, once mine
peels off like an onion. isolation?
i'll fade and i'll wait
till the fading is over and a pure blank sky
returns a clear view, an unclimbed mountain
no prophecies,
no hard earned gains: silence,
silence
until i've no more voices to defy. eyes closed,
blank white screen. push play:
start over