...

сънувах един текст. не е като с образите: натрапчиви, изкривени и дотолкова свръхземни, че да ти се иска - не просто да ти се иска - да трябва да направиш нещо с тях. интерпретация, наратив, вкопчване в линейния смисъл, който забива жилото си право в самия живот и казва: "да, аз съм част от теб." и да, аз не съм хаос от фрагменти. и да, говоря със себе си и чувам гласа си. i'm ok.
текстът ми се сервира на тепсия, точно така както си представям един текст: изречения, точки, думи, изненадващи метафори, какво повече мога да искам. подсъзнанието ми захапва върха на молива и, само гледай, пише, ползва аз-форми, дори е малко нещо интелектуално.
като някой, когото писането отбягва от известно време, ми иде да се хвана на въдицата: да не можеш да пишеш е като топка в гърлото, топка, която отскача по стените, а аз пропускам удар след удар. очите ми са облещени, ушите, подобно хищни растения настръхват за звуците, пръстите ми залепват за всяка чаша, ръка, дръжка в автобуса: аз съм самото възприятие, но нищо не излиза.
както и да е, текстът. забравих го и не съвсем: на сутринта още се процеждаха случайни думи, фрази и нюанси. бих могла да остана в леглото още малко и да опитам да си припомня, но кафето ври, кафето е готово, кафето изстива, кафето се превръща в черна, абстрактна утайка, която само Мусти може да разчете. от текста остава смътното: "моят стомах е червена топка".
не е случайно, че всяко гадаене започва с хаос и произвол на подредбата: що се отнася до кафето, аз вдигам чашката, изгълтвам го и личната ми намеса спира тук. Мусти се втренчва в утайката и започва да говори: плашещо добър е. Плашещо конкретен и някак безразличен, все едно чете вестникарска колонка, понякога сам се изненадва или разсмива; аз недоумявам. Мусти вероятно е най-добрият гадател, който съм срещала; срещала съм няколко. Майка ми е лекар и има странния талант да привлича особняци: измежду всичките необикновени хора с обикновени бъбречни или чернодробни оплаквания имаше няколко гледачки, някои бяха просто лаици-психолози, други - недостоверни оптимисти (защото лошото не се казва), а трети дотам затъваха в абстракции, че направо отегчаваха.
моят стомах е червена топка.
а после: гълтам някакво хапче, което бавно ме превръща в мъж. трансформацията е плашеща, болезнена и необратима. гоня майка ми, лекарката, из разни гари, за да ми помогне, а когато най-накрая я намирам, тя ме поглежда с тъга и се качва в автобуса.
и още: пораснал ми е втори чифт крака, които неуспешно се опитвам да прикрия с огромна чанта. ходя тромаво, неловко и засрамено. в съня си разбирам какво е да се чувстваш "изрод": разбирам го от погледите на другите и от своя собствен в огледалото. чантата не е достатъчно голяма и група момчета от предната седалка в автобуса се обръща и се втренчва в двата ми чифта чудесни крака.
моят стомах е червена топка. но когато скачам от леглото и полусънено се вкопчвам в чашата кафе, това, което ме кара да зарежа образите и думите, не е страх или изтласкване; "не всяка сутрин е отредена за поезия". не винаги трябва да се пише.
ще ми се да вярвам, че понеже нищо не се губи, всички тези образи, думи и звуци от съня, отплуват и се вливат някъде. колективно подсъзнателно чекмедже, един вид.
преди години, в къщата на баба ми на село имаше един стар скрин с ръждясали стави и тежко, олющено тяло. дълго време с приятелчетата ми гадаехме какво има вътре, от пролуките на именно този скрин тръгваха измислените ни истории, които подобно сладникава, непозната подправка попиваха в лятото: изяждахме го бързо, хищно и се връщахме в градовете с подути кореми.
малко след смъртта и започна голямото post mortem разчистване. отвориха скрина: беше пълен с проядено от молци белъо, което с известна погнуса натъпках в чувал и изхвърлих.
стомахът ми е червена топка, а вътре има ключ, който избирам да не докосна.

добро утро

улиците биха написали поема от всички думи, които не разбирам: има нещо странно в това да знаеш не повече от 50-60 и ушите, подобно смахнати антени, да ги търсят в какафонията наоколо.
понякога ги улавям, но след тях потича друга верига от нови жизнерадостни непонятности и завлича малкото ми разбиране със себе си -

и това е хубаво,
както е хубаво в 5 сутринта да пристигнеш в хотела, да си налееш чаша превъзходна метакса от границата и докато намазът потича от съседната Селимийе, да потънеш в дълбок, пиянски, уморен сън.

Добро утро

п.п. пропорцията между кафето, млякото и меда е ключова, да.

дъждът, опитите за сън

милиони прозрачни остриета, наточени толкова, колкото е необходимо
гравитацията
която не натрапва уравнението си, а спокойно принася дланта си в жертва:
на тази земя да принадлежиш,
и нито метър
нагоре. да ускориш или, напротив, забавиш крачките си, защото кръвта наполовина е
мръсна и когато се стича по лицето ми, си мисля за чистота;
защото чистотата не е нищо друго, освен мисъл за чистота
порочни полярни координати във вселена, която не познава център

часовниковият механизъм в дъждовния червей
незабележимите дупки в асфалта под които животът кипи органично, възторжено и мокро
чадърите
отварящи синтетичното си сляпо око и
ключът който никога не пасва в ключалката, докато прогизваш

ето
на тази земя да принадлежиш
и тук
да преглъщаш
сълзи сополи думи хапчета въпроси зародиши риби и
хладни
обли
капки дъжд

има една врата
но тя е заключена отдавна: и който
е затиснал пръстите си в нея, да му мисли

има една наполовина отрязана
котешка опашка
има една недовършена дума увиснала
между две заключени усти

има много неща а много и няма
има и повече ключове отколкото врати ала това
не значи всъщност нищо