architecture leads nowhere. or how should i
explain those growing walls, demented stairs
on which i climb without the slightest sense
of creation -

i'm noone, a foreigner
those sharp angles tell me something uncomprehensible

архитектурата води доникъде. иначе как да
обясня растящите стени, изродени стълби
които изкачвам без най-малкото усещане
за съзидание -

аз съм никой, чужда
подобно острите ъгли изсичащи присмеха си
в привичните стаи-призми; стаи с меки дивани
и сънливи вечери, протяжната умора
в чието гърло времето налива чай -

стената
разтваряща бедрото си и липсват вертикали
по които да открия капандурите
и да изляза