architecture leads nowhere. or how should i
explain those growing walls, demented stairs
on which i climb without the slightest sense
of creation -

i'm noone, a foreigner
those sharp angles tell me something uncomprehensible

архитектурата води доникъде. иначе как да
обясня растящите стени, изродени стълби
които изкачвам без най-малкото усещане
за съзидание -

аз съм никой, чужда
подобно острите ъгли изсичащи присмеха си
в привичните стаи-призми; стаи с меки дивани
и сънливи вечери, протяжната умора
в чието гърло времето налива чай -

стената
разтваряща бедрото си и липсват вертикали
по които да открия капандурите
и да изляза

някой трябва да разчисти хвърлените сенки,
да ги събере в буркан, да
вдиша и заключи топлината им: тези сутрини, те са на привършване
в които слънчевият остър ъгъл удължава
колоните и ги огъва до стената. сенките се движат, плъзват
по прозорците и стягат светлината
в процеп на открехната врата. просяци, подобно слънчевите зайци,
кацат по стълбите и откриват сърцата си
през тръбата на отворена уста. а понякога
в трамвая се качва слепец с хармоника, изтича
между лакти, рамене, подути чанти и преди
да намеря монета в дъното на джоба, отминава. и, струва ми се,
има нещо, което не виждам.

прострял тялото си над реката
изтънял до
неузнаваемост той и каза:
премини по мен

тя дълго, твърде дълго бе живяла
на брега. познаваше птиците
звука от
отлитането на птиците звука
на празното небе
ала не
разпозна звука от чупещия се гръбнак
когато
реши

че всички мостове трябва
да бъдат строшени.

къса предсмъртна баналност: не би могъл да се лишиш от скосения поглед в огледалото, с леко навлажнена буза, нали?
тънка слюнчена бримка разделя лицето на две половини, разкривени асиметрично -
почерняваш отляво, отдясно се лющиш. сгъвам салфетки в дъното на кошницата:
така си натежал от смърт, от любов към живота, малки афористични зърна, трошащи се между зъбите, парченца зъби;
езикът ти, непреднамерено остър и няколко последователни кадъра, в които сменяш маските на увяхването -

все още имаш вкус, все още не се нуждаеш от сол: потапям ръце в предродилни води, отмивам унеса, разтварям скърцащите ти гърди и прочитам сърцето ти -
докато очите се избистрят достатъчно, за да се огледам и сбогувам с теб:

- обичах те, когато нехайно тичаше с разкопчано палто, а отдолу пляскаха черни гарванови криле. те никога не поделиха червея си с мен и аз скърцах със зъби ненавистно: ти си припомни звука от тебешир, стържещ черна дъска и по навик замълча.
- обичах те, когато погледът ти изстъргваше мека кървава следа върху тила ми. ти никога не погледна лицето ми, при все че се влюбваше само в лица, а аз бършех, гримирах, залепях маските си с тревога и суетност.
- обичах те, когато се давеше в евтин алкохол и дефектната помпа на сърцето ти изстрелваше невронни снаряди в черепа, пръстите, пениса ти: всичко в теб се втвърдяваше. Oмеквах като гума и сънувах, че съм твоя кожа.
- обичах те, когато умираше непреднамерено и убедено като глупакът, изпънал пръстите си в шпиц на самия ръб и възмутените, възторжени тълпи с мрежи за риба. целият свят бършеше носове пред некролозите ти, а аз дъвчех фъстъци и четях притурката към вестника:

"...Похапвали печена тиква с мед и орехи, когато влакът разкъсал червената лента и срязал пръстите на краката им. Тя изпищяла, а той унесено загледал своите, които израствали наново като гущерови опашки; и си припомнили една гравюра отпреди стотици години на змия, изяждаща опашката си.
Тогава разбрали, че умират различно: тя закопчала палтото си, измъкнала билет от скъсания джоб и го подала към устните му; той го перфорирал.

Така започнало едно дълго пътуване, в което никой никога не се обърнал; но все пак
стъпките на сенките, следващи по петите им, постепенно затихнали."

В джоба си намерих стара рисунка на черна врата. Фините листовидни орнаменти преливаха в чудовищни глави, кози крака и криле, израстващи от едър торс, облегнат на рамка от тъмно дърво;
не изпитах страх, нито любопитство.

и какво ако в края на краищата
всички краища
се сплитат на възел: тук, в твоята стая
която намирам променена
при все че се отбивах всяка нощ

едва сега обръщаш къдравата си глава
върху възглавницата, едва сега
ме виждаш и смутено плъзваш погледа си
по предметите, опипваш ги и връщаш на местата им:
като че ли така сънят ще се отмести
и прах наново ще засипе
оголените рани от разместеното.

не сънуваш,
аз сънувах
твърде дълго; не сънуваш -
аз съм чуждата, за пръв път влизам
поглъщам сънен мирис на чаршафи, таблатури,
скъсана е трета струна, а черното перо е синьо.
започнатите книги са захвърлени; в ръката ти
лежат измачкани крила: сто тридесет и първа страница,
убиецът е друг и жертвата наново
се губи в неестествено затихналите улици.

отново срещат се, отново заговарят;
претеглят
олекналите си залози и издуват
бузи в зле прикриван блъф: не сънуваш,
аз сънувах -
прочетох тази
и много други книги.

не сънуваш
аз сънувах -
наново свивах в същата пресечка и гадаех
с какво ще ме убие този път:

поняга е нож,
понякога горчи.
понякога приспива,
понякога боли.

начупено, зараснало накриво: така, ръката ми
която те завива,
отдавна не е моята ръка: сънувах дълго, върнах се и
няма да посмея да вдигна одеялото,
под което твоят сън
се свива като котка, няма да затворя книгата, да смъкна
очилата от затворените ти очи - все някой
се събужда пръв
облича се, измъква се на пръсти

неволно се забързва, подминава
сергии с вестници, последната им страница
със стари вицове, обяви и убийства.

черното не е в кръвта
на облегнатите върху моста: самоубийците,
те отдавна се вдигнаха от горещия асфалт
и потърсиха утеха в кафенетата.
приведени над порцелановия овал,
изплюват историите си
като ядка
заседнала в гърлото
с това се хранят, това изхвърлят

a view from a balcony


cold-shaped grapes, below
the neighbour's dead but
would not an old man starve anyway? -

they locked us out, the balconies
have stretched their tongues in thirst
and rain is always somewhere else:

running in ditches,

изглед от балкон

смръзнати гроздове, долу
съседът е мъртъв но

отвън ни заключиха, балконите
изплезиха езиците си към небето
дъждът винаги е някъде другаде