добро утро

улиците биха написали поема от всички думи, които не разбирам: има нещо странно в това да знаеш не повече от 50-60 и ушите, подобно смахнати антени, да ги търсят в какафонията наоколо.
понякога ги улавям, но след тях потича друга верига от нови жизнерадостни непонятности и завлича малкото ми разбиране със себе си -

и това е хубаво,
както е хубаво в 5 сутринта да пристигнеш в хотела, да си налееш чаша превъзходна метакса от границата и докато намазът потича от съседната Селимийе, да потънеш в дълбок, пиянски, уморен сън.

Добро утро

п.п. пропорцията между кафето, млякото и меда е ключова, да.

дъждът, опитите за сън

милиони прозрачни остриета, наточени толкова, колкото е необходимо
гравитацията
която не натрапва уравнението си, а спокойно принася дланта си в жертва:
на тази земя да принадлежиш,
и нито метър
нагоре. да ускориш или, напротив, забавиш крачките си, защото кръвта наполовина е
мръсна и когато се стича по лицето ми, си мисля за чистота;
защото чистотата не е нищо друго, освен мисъл за чистота
порочни полярни координати във вселена, която не познава център

часовниковият механизъм в дъждовния червей
незабележимите дупки в асфалта под които животът кипи органично, възторжено и мокро
чадърите
отварящи синтетичното си сляпо око и
ключът който никога не пасва в ключалката, докато прогизваш

ето
на тази земя да принадлежиш
и тук
да преглъщаш
сълзи сополи думи хапчета въпроси зародиши риби и
хладни
обли
капки дъжд

има една врата
но тя е заключена отдавна: и който
е затиснал пръстите си в нея, да му мисли

има една наполовина отрязана
котешка опашка
има една недовършена дума увиснала
между две заключени усти

има много неща а много и няма
има и повече ключове отколкото врати ала това
не значи всъщност нищо

дъжд

не избрах думата, сама падна в ъгъла на стаята
какво по-естествено от
да слушаш тихи водни залпове върху стъклото
да кажеш дъжд? -
дъжд,
без дори да прицелиш око
в някоя капка
дъжд,
а дъждът е и синият шум по екрана и локва и писък
на две забодени в тротоара токчета срещу връхлитаща кола.

тя влачи черната си, мокра рокля с достойнство;
мокър от дъжд не се бои, така си шепнат старците прегънати
под някаква стреха; тя пуска черни бримки от очите си вече
четиридесет години,
дъжд
така знам
че дъжд е имало дълго преди мен.

казвам дъжд; и капчукът тиктака.
казвам дъжд; не се замислям за реколти.
казвам дъжд и дъжд и дъжд и може би е спрял но дъжд и дъжд и
дъжд и думата вали и дъжд и дъжд и дъжд това което блъска вън и
дъжд и дъжд и дъжд не е от този свят и дъжд и дъжд и дъжд
не значи всъщност дъжд и дъжд и дъжд
не значи нищо

посочи кого обичаш
каза баща ми
и ме поведе към олтара

посочи кого обичаш
каза баща ми
и на ръце ме вдигна над оградата:

градината е пълна с мъже
източени
подобно дървета и също така танцуващи
с мързеливото полюшване на клони: ала не ми е нужен
ветропоказател
достатъчно е да наплюнча пръста си
като онзи разлистващ празната книга
изненадва се на всяка страница сякаш я пише в главата си
бих могла да го прочитам за приспиване но някак
плашат ме хартиените му ръце
нощем се въртя и ще го смачкам
има и разни безделници с въртящи се очи
достатъчно е
да опиташ късмета си и да пуснеш жетон
и въртят се ягоди череши откраднати праскови
ръмжене на пудел и мъркане ласкаво
настръхнали нокти уши перушина
с риск да бъда неучтива обаче,
ще кихна
"любовта е въпрос на алергия", мъж ли го каза или
статуята чието прашно тяло
бръшлянът само би обгърнал; да посоча?
не е проблемът в тебе тате не е и в градината
статуи дървета ротативки, нито в изкушението
да избираш
от витрина - веднъж един ми каза да остана будна,
ала заспах и оттогава
се тъпча с приспивателни напразно
градините ме натъжават.

it is the ultimate love
after which
no stones return to their place. and as a nut removes it veil
with a silent crack, i buy a paper pack of kisses
and see no signs. i'm lost
but all the streets would lead to you: wet moss between
the rusty bricks, around the corner - a cab, a pigeon, a nylon face,
those small surprises on my way to you
with which i feed the minutes of awaiting. throwing stones,

това е страхотната любов
след която
камъните няма да се върнат по местата си. и както ядката се бели
с тихо пукване, така купувам си пакет целувки
не виждам знаците: изгубена съм
но всички улици ще отведат към теб. мъх, поникнал между
тухлите, такси, сконфузен гълъб или плик
малките изненади по пътя към теб
за да натъпча

architecture leads nowhere. or how should i
explain those growing walls, demented stairs
on which i climb without the slightest sense
of creation -

i'm noone, a foreigner
those sharp angles tell me something uncomprehensible

архитектурата води доникъде. иначе как да
обясня растящите стени, изродени стълби
които изкачвам без най-малкото усещане
за съзидание -

аз съм никой, чужда
подобно острите ъгли изсичащи присмеха си
в привичните стаи-призми; стаи с меки дивани
и сънливи вечери, протяжната умора
в чието гърло времето налива чай -

стената
разтваряща бедрото си и липсват вертикали
по които да открия капандурите
и да изляза