new year party

..."прекарайте добре. оставям ви 2 бутилки вино, текила и някакво сирене в торбите ей там."
петдесетина метра по-надолу вдигам ръка, някаква кола спира. проспивам пътя до софия, главата ми е замъглена. опитвам се да мисля, но не се получава.

"сладкото е сбогом", ми каза един приятел и така, тази вечер ще бъде посветена на музика,
мълчание и никакви равносметки. как да скриеш, че не си спомняш нищо, нищо от миналите години, миналия месец, миналите дни, последния час

it's party time baby
белият лист отваря устата си: напиши нещо.

време е да започнем отначало;
(нали не познаваме началото си?)

звук от падаща гилотина и толкова много време за губене
преди да си затворил вратата, помисли: спря ли часовника?

поканих лудия с изкривеното лице на чашка,
оказа се скучен събеседник.
отдавна не се впечатлявам от странници, рисуващи върху салфетки - навън е студено и носът ми тече. прощавай, че осквернявам най-доброто в теб.

стените са лилави и това е всичко
/поезията свършва когато натиснеш 6, продължиш по левия коридор и почукаш
стените наистина са лилави/

наливам се с шампанско, слушам Воцек и Чугра и хич не ми е до равносметки. :)
хепи ню иър, ю ху

zapisvai si synishtata i kirilica da nqmash

synqt tazi vecher:

nedorazviti kotenca i grizachi v malka staq
hapqt rycete mi, kogato se opitam da gi pogalq
chujdi snimki
edva opitomeno smushtenie, a posle i tehnite dumi:
da, tuk jivee djudje
toi mnogo iska da se vidi s teb
vsyshtnost, to4no sega idva nasam

malkata mu izkrivena figurka v jultoto stuklo
prestruvam se na zaspala
nadvesva se nad men v zastinala uhilena grimasa
opitvam se da izkreshtq, ne moga
nishto ne se poluchava

sledva me navsqkyde, kakuv galanten uhajor
nakucva, usmivkata ne myrda ot liceto mu
(otvratitelno)
prashtam go za pitie
po dqvolite

nqkolko etaja po nadolu

a az i jivko hvashtame asansiora za gornite etaji
/egati asansiora/
i tam frenski restaurant, jivko s bezizrazen pogled na kurtoazno
podredena masa
i nqkolko bluda prevuzhodna riba kacat pred nas

(prosto ne znam kak shte platim vsi4ko tova)
:>>

7 minutes

търся име за това, което влезе:
назова ли го,
ще се стопи, стапя се, стопило се е вече.
а аз огъвам мекото му тяло,
изковавам щит
върху който циферблатът се олющва и изплезва:
спри времето искам да сляза

надолу
надолу

с ухо обърнато в стоманената мида: разкажи ми
за живота, който си сънувал, разкажи ми за бащите си
джобовете пълни с мъка, митоса
на твоя нов
прекрасен свят

няма как, и тази вечер е осъдена на смърт.
ослушвам се за мъртъвци във шкафа: по дяволите!,
живи са, добре се забавляват.
така и онзи котарак, изхвърлен през вратата,
се вмъкваше обратно през прозореца: косми, навсякъде
косми и електричество
необуздано,
грубо,
изправящо
коси, кости, поглед:
а сега върви

с леглото приковано към гръбнака
бях тук твърде дълго; скуката ме сплете и овърза
натъпка гърлото ми с думи и косата ми държеше
докато повръщах

остава вкусът на гнило, вкусът на
нещо неказано и
тънкото присвиване на чужди ноздри
пред погнуса, от която съм отучена.

habla con él

/г.
можеш ли да направиш нещо за мен?

знам че искам много но
се уповавам на твоята безграничност
и, така погледнато, е адски малко/

когато окото се затваря, унищожава целия свят пред себе си

свличаш люспите ми една по една:
лук, изтръгнат от твоята градина -
лютя в очите ти но колко неспособни сме да плачем

късам туморите ти от себе си: не ме обичай
суетата ми, тя не позволява
да те деля
с тези врящи легиони в казана на любовта ти
затова не чакай тази вечер да се прибера при теб: измисли си друга
зимата е моето легло

зимата е повече от основание

вчера гледах как слънцето се разтваря в топлия въздух
от раните му изтекоха изкуствените светлини
неоновите артерии и вени на трафика, електрическата красота
на твоя синтетичен двойник
/той е не по-лош любовник от теб,

бих казала, дори по-изтънчен, защото ти и за миг не забравяш,
че съм животно/

удряш ме и ме захвърляш всеки път когато полетя към теб като муха
или комар който иска да изгори на небесния ти фенер
милост?
сега ми се струва по-трудно от всякога

когато догоря и олекна
а това ще стане скоро
ще скъсам нишката на земното притегляне и ще се превърна в атом
/от онези които така ненавиждаш защото оспорват твоята цялостност/

и ето те
в период на полуразпад, вековно разцепление
по билото където зимно мляко се пресича,
ще те срещна там
/ако ми е отредено/

ще бъда атом може би хелиев
очите ми ще кръжат край мен като два електрона
сърцето ми ще е ядро
с недостатъчна притегателна сила

ще ги въртя така бързо че няма да усещам изтръпването върху езика
ерозията в тялото ти докато ти се умилквам - не е нужно,
г.,
не е нужно -
сама се презирам достатъчно

и ето ме
в жълтата стая където те няма
разбирам колко си истински
вън от мен, вън от зимата
докато кръвта тече между краката ми: не всяко
дете трябва да бъде родено

за да изтръгна електроните-очи от себе си
а заедно с тях и всичката ми отрицателност: непълна, но
достатъчно лека за да стигна до теб

опит за разговор

иска ми се да започна с нещо повече от отвлечена фраза, разказ за сън, спомен. тези неща не значат много извън самата мен; в такъв случай - защо да ги пиша? мотивацията ми за блог угасва дори по-бързо от тази с дневника заради момента с ексхибиционизма.

всеки иска да бъде открит; но какво се случва с един свят от открития без откриватели? :) солипсизъм, драги ми уотсън.

днес с един приятел говорихме за това, дали е необходимо да стигнеш дъното, за да изплуваш над повърхността?
което и да е дъно, която и да е повърхност.

човек е най-уязвим там, където е най-силен. ако се приеме, че силата на което и да е качество означава потенциал за неговото развитие, то този потенциал зависи от интензитета.
тоест, не вярвам, че ако в някого не съществува дълбок, противоречив стремеж да открие и осъзнае за себе си кое е добро и кое е зло като етични категории примерно, той изобщо може да достигне някоя от двете крайности.
някоя - не непременно доброто и не непременно злото.
не непременно само едното.

малко се отвличам.

преди време стигнах дъното; отблъснах се и след време разбрах, че съм изплувала над нещо, което не бях виждала преди. оттогава обичам планините, може би защото ги свързвам с едно усещане, адски неопределимо усещане на сливане с всичко. минало, настояще, бъдеще. субективна и обективна реалност. вътре и вън.
или - това е, когато въпросът да бъдеш или да не бъдеш губи значение.

въпросът е как да бъдеш и да не бъдеш едновременно. :) това не е моя мисъл, така че заслужава доверие ;).

спомням си как с един приятел стояхме на една скала в Стария град преди няколко години и с часове говорихме изцяло в абстракции, метафори, отвлечени до няма и къде. и двамата си тръгнахме с усещането за изключително дълбок и смислен разговор, от който в момента не мога да си спомня нищо.
но си спомням острия му нос, песента на Ю2, която ми пусна, високата тераса, от която цигарата ми полетя, образувайки златна спирала във въздуха. спомням си, че ми подари кристално бухалче от Бохемия. то в момента е зад гърба ми и ако не друго, поне започнах малко да харесвам Ю2. :)

ако върна тези образи в съзнанието си, едва ли ще почувствам това, което съм чувствала тогава; но се усмихвам и усещам някаква топлина. бяхме приятели и се отдалечихме - какво от това? :) усещането остава и то няма нищо общо с абстракциите, в които се бяхме оплели безнадеждно. образът, който остава в едно око, е образ на нещо съвсем различно; той продължава да води свой собствен живот зад ретината. предполагам, че светът на всички тези образи зад едно око е личният свят.

истината е, че наистина не знам защо пиша всичко това. поезията все по-слабо ме интересува; в момента бих предпочела един планински склон пред Силвия Плат, една цигара с Деси край някакъв забравен от бога път, горещ чай с ром след няколкочасова снежна виелица.

все още виждам дъното понякога, все още знам, че в мен има доста тиня и мъртви риби; лицемерно е да се отречеш от това, което си бил, виждал, усещал. то е вътре. но е глупаво непрекъснато да се взираш в него, сякаш за да си доказваш отново и отново колко лесно е да потънеш. лесно е, мамка му. :) най-малкото заради гравитацията, която винаги тегли надолу.
но това не е противоречие.

изобщо не е противоречие.



п.п. "...a little death without mourning, no call and no warning... " :)))