опит за разговор

иска ми се да започна с нещо повече от отвлечена фраза, разказ за сън, спомен. тези неща не значат много извън самата мен; в такъв случай - защо да ги пиша? мотивацията ми за блог угасва дори по-бързо от тази с дневника заради момента с ексхибиционизма.

всеки иска да бъде открит; но какво се случва с един свят от открития без откриватели? :) солипсизъм, драги ми уотсън.

днес с един приятел говорихме за това, дали е необходимо да стигнеш дъното, за да изплуваш над повърхността?
което и да е дъно, която и да е повърхност.

човек е най-уязвим там, където е най-силен. ако се приеме, че силата на което и да е качество означава потенциал за неговото развитие, то този потенциал зависи от интензитета.
тоест, не вярвам, че ако в някого не съществува дълбок, противоречив стремеж да открие и осъзнае за себе си кое е добро и кое е зло като етични категории примерно, той изобщо може да достигне някоя от двете крайности.
някоя - не непременно доброто и не непременно злото.
не непременно само едното.

малко се отвличам.

преди време стигнах дъното; отблъснах се и след време разбрах, че съм изплувала над нещо, което не бях виждала преди. оттогава обичам планините, може би защото ги свързвам с едно усещане, адски неопределимо усещане на сливане с всичко. минало, настояще, бъдеще. субективна и обективна реалност. вътре и вън.
или - това е, когато въпросът да бъдеш или да не бъдеш губи значение.

въпросът е как да бъдеш и да не бъдеш едновременно. :) това не е моя мисъл, така че заслужава доверие ;).

спомням си как с един приятел стояхме на една скала в Стария град преди няколко години и с часове говорихме изцяло в абстракции, метафори, отвлечени до няма и къде. и двамата си тръгнахме с усещането за изключително дълбок и смислен разговор, от който в момента не мога да си спомня нищо.
но си спомням острия му нос, песента на Ю2, която ми пусна, високата тераса, от която цигарата ми полетя, образувайки златна спирала във въздуха. спомням си, че ми подари кристално бухалче от Бохемия. то в момента е зад гърба ми и ако не друго, поне започнах малко да харесвам Ю2. :)

ако върна тези образи в съзнанието си, едва ли ще почувствам това, което съм чувствала тогава; но се усмихвам и усещам някаква топлина. бяхме приятели и се отдалечихме - какво от това? :) усещането остава и то няма нищо общо с абстракциите, в които се бяхме оплели безнадеждно. образът, който остава в едно око, е образ на нещо съвсем различно; той продължава да води свой собствен живот зад ретината. предполагам, че светът на всички тези образи зад едно око е личният свят.

истината е, че наистина не знам защо пиша всичко това. поезията все по-слабо ме интересува; в момента бих предпочела един планински склон пред Силвия Плат, една цигара с Деси край някакъв забравен от бога път, горещ чай с ром след няколкочасова снежна виелица.

все още виждам дъното понякога, все още знам, че в мен има доста тиня и мъртви риби; лицемерно е да се отречеш от това, което си бил, виждал, усещал. то е вътре. но е глупаво непрекъснато да се взираш в него, сякаш за да си доказваш отново и отново колко лесно е да потънеш. лесно е, мамка му. :) най-малкото заради гравитацията, която винаги тегли надолу.
но това не е противоречие.

изобщо не е противоречие.



п.п. "...a little death without mourning, no call and no warning... " :)))