хартиени птици, висящи от тавана

в 5 сутринта
са пълзящи сенки по стените
чупят се в ъгъла, плъзват и пъхат
издължени клюнове в устата ми

с какво ще ме нахраниш тази сутрин?

ръбовете на хартията се изострят в бръсначи
твърде тъпи за да срежат отвъд кожата: взирам се
в глупавото си кървене. откъснати, ръцете ми
помахват -

научи ме да летя

сутрин синьото е хищник
а това са само птици - и да са имали цвят, изгубен е
така и аз не разпознавам кръвта си върху чаршафите
ставам, правя си кафе, пуша и
чета
прогнозата за времето

птиците ме изяждат
но аз не им принадлежа: хартиени, ярки петна
които на светло разсмиват

- това са само птици,
изгубили цвета си - сутрин синьото е хищник
като дете танцуващо върху мравуняк. цветовете ми, тези с които
оцветявах детските си книжки, са
размазани
разкъсани
различни: и не съжалявам за нищо,
никого
изгубени в разтворената сутрешна уста

птиците ме изяждат
но аз не им принадлежа: хартиени, ярки петна
които на светло разсмиват

тази сутрин

тази сутрин
станах рано, направих си кафе
с мляко, а после чай с мед. изпуших две
цигари и се изкъпах. намазах се с лосион за тяло,
изсуших и изправих косата си, докато се изглади
върху скалпа. един кичур отпред е по-дълъг, пада
почти в шийната ямка. мисля си, че трябва да почистя
стаята, но ако го направя, ще закъснея за работа.
ще закъснея и ако продължавам да слушам музика
и да пиша това. всъщност не е необходимо
всяка сутрин да се стига до поезия,
както не всяка нощ е отредена за любов и сперма.

пъп

събуди ме прегризването на връвта

Мислех, че е изтекло с водите: едната ми ръка
се вкопчи в дръжката, а с другата помахах
на мъртвото дете,
огънало гръбнака си във лодка.

Оплаквах го дълго, не пестях сълзи.
Сякаш изкуплението е чаша, която трябва да бъде напълнена,
докато стъклото се пропука от пламъка.
Чистотата
пълзи в малки, клокочещи мехури;
изплуват лица, вакуумът ги засмуква обратно.

не е история,
утайка е:

Пръстът ми хлътва в лепкавата слуз, облизвам го.
Задържам го в устата си по-дълго от нужното.
Смуча го яростно,
докато очните ми ябълки хлътват,
косата израства навътре
към някакъв невидим празен център:

Твърде цинична съм, за да го наричам бог.
Твърде несмела, може би.

Това е въздух,
нищо повече:
малка кондензирана капсула възможности,
прицелена в белите ми дробове, за да мога,
когато прегризам връвта си, да вдишам

. . .

- и да крещя, все още недокосната от думи.

синя сутрин

той бе истински мерзавец и все пак: обичах го.
нима това не е достатъчно,
за да бъда спасена?

по дяволите твоята камбанария.
харесвах тялото му, твърде гладко.
твърде чисто за наркоман - 5 сутринта, изтръпнали устни
и бяла лепкава надежда за любов, докато демонът му
смуче палеца си: спи, любими немой, спи -

аз няма да те доближа; към мен пълзи окото на цигара
изтичат водите ми, смърди на свлечените кожи.
кожи-люспи, които нахлузваме на сутринта. тази смрад е,
която ме връща при гробовете:

обичам да гледам как животът гние непресторено
и върху мършата никнат цветя. не се срамуват,
хълцат с бебешки възторг под възмутените подметки.

чисто,
чисто,
чисто:

обръща се върху езика ми, ментов бонбон,
след който дишам по-леко: поне за миг ларвите в носа заспиват;
в устата ми се люпи пеперуда и отлита - да проговоря? любими немой,
този свят не е мой, но ми е любим.

(притискам
между
краката си
твоята
синя хавлия
която
забрави)

...и може би,

може би
това ме спасява.

ние винаги ще останем чисти
каквото и да

last cup of sorrow

...да се изпразниш в гърлото на нулата:
оттук нататък
мога да броя до безкрайност,

но защо да го правя?

разчупи гръдната ми кост, изрови
сърцето ми: топло е, би могъл да
счупиш
яйцата си отгоре за закуска.

узрей

отдръпвам се: стъклото е измамно хладно,
вън е денят -
такъв,
какъвто го оставих вчера. ступорът
е отстъпил пред спокойствието, риби
се отдръпват под леглото ми и не разбирам
дали сънят е свършил или
тепърва пъха клечки под клепача ми.

друго едва ли,
но умея да лъжа: умело сгънати, измислени кораби
се втурват след опашката на кит;
под пръстите мъртвецът
се обръща в прах и само мога да гадая
откога е тук. мъртъв, по-мъртъв, окото
което се вдига и плаче спокойствие.
двусмислената тишина на плажа, край който
се ослушвам за свистящи гуми и
отлагам
мъртва плът,
за да има на какво да стъпя.

сняг

процеп: поставям пръстите си в него, а ти
zaтръшваш всичките седем врати. и преди
костите ми накриво да зараснат,
приспи ме
за седем години. снегът не е достатъчно бял,
не е достатъчно.

охлюв: натежал, облакът предлага
хлъзгавия си корем за жертва. ала бих
предпочела да насоча ножа в себе си: без
заблудата,
че това говори нещо някому.

оставане: това е сутрешният хлад,
когато си забравила прозореца отворен; и колко
е изтекло през нощта не ми се мисли.
все по-малко въздух
имам,
ала все по-чист.

и аз се обръщам към теб: нямам думи
и аз се обръщам към теб, а после обратно
седем пъти,
и няма нищо да бъде забравено
и няма нищо
и няма
семената заспиват в снега и не разбирам страха си
от това, което ще покълне

lost

a hint of wind could break me
yet
i've opened windows wide

and let my hairs grow down
so you could climb up

storms in your pocket
tiredness in your eyes

how thin could be this edge?

танцувам сама в пясъка
на септември:
твърде топъл е, не му се доверявам
но нещо в мен се хлъзва и потича
към хладната прозявка на морето

събирам миди, джобовете ми
се късат и изтичат
хартиени огризки, звук от
перфорация, изостреният писък на влечуго,
поело първия си дъх и
детето вкопчено в опашката му:
искам да живея

. . .
танцувам сама, септември е
тридневно чудо
а после

летните удавници изплуват и поръчват сода.



морето е спокойно.
удавниците си поръчват сода
изгарящи
върху хавлии от варовик и
не се страхуват от смъртта.

(хор удавници):
винаги съм готова да се побъркам

не мисля, че ще има буря. ще плувам,
ще плувам колкото далече мога. първо
ще измия пясъка, грима си, а накрая кожата
защото отдолу съм риба
хлъзгава, без клепачи
малък втрещен ключ на сътворението
към всичко, което би могло да последва
към нахранени тълпи
все пак
съм само малка риба в огромното море
но е по-добре отколкото на пясъка
много по-добре
ще плувам ще плувам ще плувам но все пак
ще се върна на моя бряг, с прилива
изтощена ще се пържа в залеза,
твърде топъл за февруари и все пак
твърде топла съм за себе си - и тази вечер
не искам да съм сама
елате ако искате, донесете вино

винаги съм готова да се побъркам

моля те, направи го лесно

защото ми е адски трудно
(понякога)

съкровища от грейпфрути

съкровища от грейпфрути
изкормени
ръката която люлее дървото от ръце

тук съм отдолу отново дете
януари не ме обичаше достатъчно
тръгна си

радио но.1

опитай се да подредиш фрагментите на деня си: живко с цигара, работата, която
мисля да започна, планове, измий си лицето, сложи крем на ръцете си, лакирай ноктите
в яркочервено

лека нощ в 00.00, зачатък на нещо като нож нещо като любов нещо като нищо на света

а после тя изскача навън, пролазва по панелената стена и се оплита в паяжини
аз + ти + аз + всички останали =
света за който не ми се мисли

не ми се мисли изобщо
смахната къдрава жена ми казва: аз съм вещица, ще ти дам от жизнеността си, а ти ми дай
тишината си. late night deals, последното 280 и аз с размазан грим (червено петно край
устните, черни ленти под очите, бях мим, а сега съм просто уморена)

щастлива само докато вали само докато само докато

хехе добро ти утро шизо