търся име за това, което влезе:
назова ли го,
ще се стопи, стапя се, стопило се е вече.
а аз огъвам мекото му тяло,
изковавам щит
върху който циферблатът се олющва и изплезва:
спри времето искам да сляза
надолу
надолу
с ухо обърнато в стоманената мида: разкажи ми
за живота, който си сънувал, разкажи ми за бащите си
джобовете пълни с мъка, митоса
на твоя нов
прекрасен свят
няма как, и тази вечер е осъдена на смърт.
ослушвам се за мъртъвци във шкафа: по дяволите!,
живи са, добре се забавляват.
така и онзи котарак, изхвърлен през вратата,
се вмъкваше обратно през прозореца: косми, навсякъде
косми и електричество
необуздано,
грубо,
изправящо
коси, кости, поглед:
а сега върви
с леглото приковано към гръбнака
бях тук твърде дълго; скуката ме сплете и овърза
натъпка гърлото ми с думи и косата ми държеше
докато повръщах
остава вкусът на гнило, вкусът на
нещо неказано и
тънкото присвиване на чужди ноздри
пред погнуса, от която съм отучена.
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
1 comment:
търсиш..? нее, l.ve; защото времето/циферблатът е о-, а не из-лющен.
и все пак скуката е особено блаженство, отучва от очакването за внезапност на щастието /и др.под. прекрасности/, което на свой ред ни е дресирало
но дано не аз съм първият [ти] полазник днес..)
Post a Comment