къса предсмъртна баналност: не би могъл да се лишиш от скосения поглед в огледалото, с леко навлажнена буза, нали?
тънка слюнчена бримка разделя лицето на две половини, разкривени асиметрично -
почерняваш отляво, отдясно се лющиш. сгъвам салфетки в дъното на кошницата:
така си натежал от смърт, от любов към живота, малки афористични зърна, трошащи се между зъбите, парченца зъби;
езикът ти, непреднамерено остър и няколко последователни кадъра, в които сменяш маските на увяхването -

все още имаш вкус, все още не се нуждаеш от сол: потапям ръце в предродилни води, отмивам унеса, разтварям скърцащите ти гърди и прочитам сърцето ти -
докато очите се избистрят достатъчно, за да се огледам и сбогувам с теб:

- обичах те, когато нехайно тичаше с разкопчано палто, а отдолу пляскаха черни гарванови криле. те никога не поделиха червея си с мен и аз скърцах със зъби ненавистно: ти си припомни звука от тебешир, стържещ черна дъска и по навик замълча.
- обичах те, когато погледът ти изстъргваше мека кървава следа върху тила ми. ти никога не погледна лицето ми, при все че се влюбваше само в лица, а аз бършех, гримирах, залепях маските си с тревога и суетност.
- обичах те, когато се давеше в евтин алкохол и дефектната помпа на сърцето ти изстрелваше невронни снаряди в черепа, пръстите, пениса ти: всичко в теб се втвърдяваше. Oмеквах като гума и сънувах, че съм твоя кожа.
- обичах те, когато умираше непреднамерено и убедено като глупакът, изпънал пръстите си в шпиц на самия ръб и възмутените, възторжени тълпи с мрежи за риба. целият свят бършеше носове пред некролозите ти, а аз дъвчех фъстъци и четях притурката към вестника:

"...Похапвали печена тиква с мед и орехи, когато влакът разкъсал червената лента и срязал пръстите на краката им. Тя изпищяла, а той унесено загледал своите, които израствали наново като гущерови опашки; и си припомнили една гравюра отпреди стотици години на змия, изяждаща опашката си.
Тогава разбрали, че умират различно: тя закопчала палтото си, измъкнала билет от скъсания джоб и го подала към устните му; той го перфорирал.

Така започнало едно дълго пътуване, в което никой никога не се обърнал; но все пак
стъпките на сенките, следващи по петите им, постепенно затихнали."

В джоба си намерих стара рисунка на черна врата. Фините листовидни орнаменти преливаха в чудовищни глави, кози крака и криле, израстващи от едър торс, облегнат на рамка от тъмно дърво;
не изпитах страх, нито любопитство.

и какво ако в края на краищата
всички краища
се сплитат на възел: тук, в твоята стая
която намирам променена
при все че се отбивах всяка нощ

едва сега обръщаш къдравата си глава
върху възглавницата, едва сега
ме виждаш и смутено плъзваш погледа си
по предметите, опипваш ги и връщаш на местата им:
като че ли така сънят ще се отмести
и прах наново ще засипе
оголените рани от разместеното.

не сънуваш,
аз сънувах
твърде дълго; не сънуваш -
аз съм чуждата, за пръв път влизам
поглъщам сънен мирис на чаршафи, таблатури,
скъсана е трета струна, а черното перо е синьо.
започнатите книги са захвърлени; в ръката ти
лежат измачкани крила: сто тридесет и първа страница,
убиецът е друг и жертвата наново
се губи в неестествено затихналите улици.

отново срещат се, отново заговарят;
претеглят
олекналите си залози и издуват
бузи в зле прикриван блъф: не сънуваш,
аз сънувах -
прочетох тази
и много други книги.

не сънуваш
аз сънувах -
наново свивах в същата пресечка и гадаех
с какво ще ме убие този път:

поняга е нож,
понякога горчи.
понякога приспива,
понякога боли.

начупено, зараснало накриво: така, ръката ми
която те завива,
отдавна не е моята ръка: сънувах дълго, върнах се и
няма да посмея да вдигна одеялото,
под което твоят сън
се свива като котка, няма да затворя книгата, да смъкна
очилата от затворените ти очи - все някой
се събужда пръв
облича се, измъква се на пръсти

неволно се забързва, подминава
сергии с вестници, последната им страница
със стари вицове, обяви и убийства.

черното не е в кръвта
на облегнатите върху моста: самоубийците,
те отдавна се вдигнаха от горещия асфалт
и потърсиха утеха в кафенетата.
приведени над порцелановия овал,
изплюват историите си
като ядка
заседнала в гърлото
с това се хранят, това изхвърлят

a view from a balcony


cold-shaped grapes, below
the neighbour's dead but
would not an old man starve anyway? -

they locked us out, the balconies
have stretched their tongues in thirst
and rain is always somewhere else:

running in ditches,

изглед от балкон

смръзнати гроздове, долу
съседът е мъртъв но

отвън ни заключиха, балконите
изплезиха езиците си към небето
дъждът винаги е някъде другаде

тази вечер
не бих искала да подлагам стъпало с цитат в началото на текст. нито да отвръщам поглед от безсловесния, безмислен хаос вътре и да описвам инвентара на стаята: чашите, белите кореми на мъртвите риби, натрапчивото присъствие на иконите са ми познати до втръсване.
отегчена съм и от елегантни и недотам хлъзвания към поредица образи от съновидение: без друго в последните години сънищата ми са крайно непродуктивни и фрагментарни.
като старец, предъвквам видяното преди много време; плюя го и мирише на все по-гнило. нима е чудно, че не засищат глада?

почесвам се по главата, косата ми е малко нещо мръсна; но утре ще се къпя, сега решавам, че е необходимо нещо повече от силна емоция или вдъхновение - какво, по дяволите, е вдъхновение?, за да насиля инерцията си и да не зарежа този текст. започнах с ясното съзнание, че а)

обезкървено
утрото допълзява в бяла дреха

в бледозеления коридор
настръхва
в таралеж от стерилни игли

сменя чаршафите
попива уличната светлина с хавлии
слага
ръка на челото ми и ме отвежда
до прозореца: помахай на света

вън са цветните афиши
стъпките
здравето
като едва позната мелодия:
заглъхва докато паметта ми
сумти
в опити да я наподоби - и какво ако
съм танцувала на нея, и какво
ако в шапката на музиканта
някой
е хвърлил око
като чуждестранна монета
без стойност? -

иглите са наострени
достатъчно
за да не усетя пробождането:
червено
кръвта, която се отдалечава
светофар
израстващ пред улица
свиваща се на кълбо
в неизбежна зима