ще пробия дупка в главата си
а ти ще гледаш небето през нея
навън ще е друго
сурово
чисто и пак
мъглата ще гълта ръцете, нажежени
вени и артерии ще светят с 200 волта
абсолют
трябва да бъдеш свободен
трябва да бъдеш свободен
ми каза дупката в главата ти
когато потърсих небето
чаршафи от асфалт, а нервите ми са опънати
релси по които бягаш, уверен че тази вечер
токът няма да спре
Wednesday, November 28, 2007
Sunday, November 25, 2007
The Garden
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me waiting through sping and summer
You will find me waiting waiting for the fall
You will find me waiting for the apples to riped
You will find me waiting for them to fall
You will find me by the banks of all four rivers
You will find me at the spring of conciousness
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
You will find me if you want me in the garden
unless it's pouring down with rain
Wednesday, November 21, 2007
Балада за Йово
Йово изникна в една януарска вечер преди почти 2 години: запромъква се между пияндетата и свалячите в кафето на художниците, избълва огромен облак дим и се тръшна на стола до мен: "Може ли да седна?"
Петдесеинещогодишно износено тяло, бразди от алкохол, цигари, недоспиване.
Жълто, изпито лице, върху което налудничаво святкат две воднистосини точки. Second-hand яке, джинси, зъби.
Шантавият му смях, който свисти в дупките между зъбите и изстрелва към мен: "Ще ме черпиш ли един коняк?"
Пет минути по-късно йово пие коняка си, шава неспокойно и продължава да се смее. Трудно е да се каже дали е пиян, луд или просто си е такъв. "Аз съм художник", уточнява и за да го докаже, грабва една салфетка и започва да ме рисува.
Няколко щриха за лице, коса, очи. Съсредоточава се върху устата и дълго я повтаря и поправя, "докато ти нацеля нацупването". Вече на третия коняк от моето цупене няма и следа, хиля се и възхитено зяпам салфетката.
Говорим за художници-самоубийци и картини-убийци. Правя се на по-умна и по-трезва, отколкото съм, докато по някое време нишката на разговора се изплъзва и пльоква в празните чаши.
"Още 2 големи коняка, моля. И два чая."
"Слушай сега, ще ти разкажа един сън", започвам и почти веднага избухвам в смях. От съня не остава нищо, Йово вече бърка свойски в чантата ми и вади от там томче на Юнг. "О-хо, какво е това".
Внезапно става сериозен и започва дълга тирада върху откъса за възкресението. Опитвам се да се съсредоточа и да следвам мисълта му, но алкохолът гълта нервните ми клетки и нишките между думи, образи, мисли се късат.
. . .
Не обичам да пия. Не и заради самото пиене. Веселостта, отпадането на задръжките и замайването не ме интересуват. Що се отнася до вкуса на алкохола, предпочитам кока кола.
Обаче има един момент - някъде между развеселяването и загубата на координация, който невинаги се случва. Съзнанието се избистря, прокашля се и се прочиства, за да остане празно, бяло и пълно с възможности като лист хартия.
Бих могла да напиша всичко, всяка дума, изречение, драсканица.
Бих могла да напиша всичко, защото в началото винаги е словото, зад което няма друго слово.
В началото е нищото, свободата от гени, спомени, представи, образи.
It's over.
Let's start it over.
Обичам, адски обичам това състояние и си представям всички зашеметяващи изречения, с които мога да започна.
"Фонът е разпределен поравно между тъмните и светли тонове."
"Събуди ме в 7 с кафе."
"Да напишеш история значи просто да избършеш прахта от някаква снимка;
но изобразеното остава непознато."
Вместо това сгъвам листа в хартиено корабче и го пускам по течението.
. . .
С Йово хващаме последния автобус за студентски град, където той живее нелегално при племенника си в 36 блок, а аз все още съм в 41б , стая 402, която ненавиждам. Там ме чака задушлив въздух, пълен с мирис на манджи, радио романтика и глупавото пищене на Галина. Затова лесно се озовавам в едно от "ателиетата" между етажите, задръстено от картини, бои, четки, макети и всичко, което може да изпълва ежедневието на един студент по архитектура, чиито побъркан чичо внезапно е изскочил и се е настанил в килера.
"Уааау", възкликвам мислено, а от устата ми се изплъзва само смутено хълцане. Вече съм започнала да изтрезнявам.
Разказвам му за смахнатата си идея да кандидатствам архитектура, за уроците по рисуване, които съм започнала преди месец, за Чаушев, как съм разбила чиния над главата на баща ми и оттогава не си говорим, за сънищата си.
Той ми разказва за проваления си брак, за сина си, който е на 16; пита ме дали трябва да го остави да прави грешки, после замислено добавя, че всъщност не го е виждал от години и това няма особено значение. За племенника си, който ходи с еврейка-нимфоманка и съквартиранта му, който май бил педераст.
Рисуваме, слушаме джаз и пушим.
Говорим за сънища, цветове, Юнг и колко е трудно, дори невъзможно, да разбереш
кой си всъщност. Мълчим, докато Нина Симоне излива кадифения си глас във вмирисаното на запарен въздух, бои и цигари ателие.
По някое време йово пролазва навън, за да иде до тоалетна. Ровя разсеяно в някакви листове до мен. Между пръстите ми се завърта жълтеникава бележка , на която прочитам името му и някакво смътно, бюрократско послание от ямболската психиатрия. "Къде се озова, идиотке?!", опитвам се да се разтревожа, но оставам до 6 сутринта, когато се измъквам в събуждащия се свят и се просвам в леглото си с кънтяща глава и размътен стомах.
. . .
По това време наистина сънувах много. Последния сън, който си спомням ярко и ужасяващо, се случи около месец по-късно, след смъртта на Диди. Преживях я странно леко, като в безсъзнание. Всичко приличаше на абсурден театър, който разпъва черните си шатри за няколко дни и после се вдига, изчезва, баста. Никога не го е имало. Никога не се е случвало.
Така и не се сбогувах истински с нея дотогава. Не страдах. Плаках само от ужас. Почти проспах погребението, взирах се в натрупаните сладки и фъстъци с празен поглед и се опитвах да измъкна от себе си сълзи, съжаление, разкаяние за моята малко по-голяма братовчедка, с която прекарвах лятото преди години и обожавах.
Не усетих нищо.
Прибрах се като в просъница, тръшнах раздавката пред Галя и заспах веднага, безпаметна и смазана.
. . .
Когато се запознах с Йово, това още не се беше случило. Постепенно станахме нещо като приятели, ходех му на гости и направих грешката да му кажа къде живея.
Йово изникваше по всяко време и побъркваше съквартирантките ми с неадекватното си поведение. Говореше им безумици, шегуваше се безогледно и налудничаво, тръшваше се на леглото ми, докато ме нямаше, и заявяваше, че ще ме чака. Разказваше на Анелия за Густав Климт, "който бил педал и се увличал по египетските дивотийки".
Изскачаше от нищото и пак там отиваше.
В началото това ме дразнеше и забавляваше, после усетих, че нищо от това, което му намеквам, казвам, крещя, не възприема. Продължаваше да идва по всяко време, а атмосферата в стаята беше пълен ад.
Йово се люшкаше се между тъжна, отнесена задълбоченост и алкохолен делириум,
между всичките пуснати по течението хартиени корабчета и жълтата бележка от психиатрията. Между мой баща и перверзник.
Въпреки това се бях привързала по странен начин към него; той беше единственият ми приятел през онази зима и само във вонящия, цигарен въздух в ателието все още успявах да дишам.
Седмици по-късно се случи това с Диди. Мъката, която не изпитах, ме настигна като черно кълбо от параноя, страх, кошмари и непрекъснат, задушаващ ужас. Кучетата на собственото ми помътено съзнание ме подгониха; свиха се под прозореца и виеха по цели нощи.
Какво ли не тъпках в ушите си - памук, бръснарски ножчета, радио романтика, яйца по панагюрски, сперма, топчета хартия. Нищо, нито за миг не можеше да ги заглуши.
Един ден, когато Йово се бил изтърсил в стаята, докато ме е нямало, отидох в 36 блок и почуках на вратата. Отвори ми пиян, весел и омазан с бои. "А цигари носиш ли?"
Не си спомням много от следващите минути. Крещях, блъсках, удрях. Изливах чернилката си по стените, дрехите, стола, платната, лицето му. В празните бутилки от коняк, по макетите, в кадифената уста на Нина Симоне.
В този миг можеше да ме нарисува само с едно размито и грозно черно петно.
Изтичах навън в полусън, хванах влака за Пловдив и заспах в купето.
Месец по-късно се върнах, само за да се изнеса от 402 и да се отпиша от университета.
Когато през есента се нанесох в 36 блок, племенникът му вече не живееше там, а от него нямаше и следа. Не го и потърсих.
Веднъж ми се стори, че го видях в кафето на художниците. Изтичах вътре, но не беше той. Някакъв пиян дъртак кръжеше около зачервена, свенлива студентка и и наливаше вино. За секунда ми се прииска се да размажа главата му върху стъкления плот.
Обърнах се и излязох.
Петдесеинещогодишно износено тяло, бразди от алкохол, цигари, недоспиване.
Жълто, изпито лице, върху което налудничаво святкат две воднистосини точки. Second-hand яке, джинси, зъби.
Шантавият му смях, който свисти в дупките между зъбите и изстрелва към мен: "Ще ме черпиш ли един коняк?"
Пет минути по-късно йово пие коняка си, шава неспокойно и продължава да се смее. Трудно е да се каже дали е пиян, луд или просто си е такъв. "Аз съм художник", уточнява и за да го докаже, грабва една салфетка и започва да ме рисува.
Няколко щриха за лице, коса, очи. Съсредоточава се върху устата и дълго я повтаря и поправя, "докато ти нацеля нацупването". Вече на третия коняк от моето цупене няма и следа, хиля се и възхитено зяпам салфетката.
Говорим за художници-самоубийци и картини-убийци. Правя се на по-умна и по-трезва, отколкото съм, докато по някое време нишката на разговора се изплъзва и пльоква в празните чаши.
"Още 2 големи коняка, моля. И два чая."
"Слушай сега, ще ти разкажа един сън", започвам и почти веднага избухвам в смях. От съня не остава нищо, Йово вече бърка свойски в чантата ми и вади от там томче на Юнг. "О-хо, какво е това".
Внезапно става сериозен и започва дълга тирада върху откъса за възкресението. Опитвам се да се съсредоточа и да следвам мисълта му, но алкохолът гълта нервните ми клетки и нишките между думи, образи, мисли се късат.
. . .
Не обичам да пия. Не и заради самото пиене. Веселостта, отпадането на задръжките и замайването не ме интересуват. Що се отнася до вкуса на алкохола, предпочитам кока кола.
Обаче има един момент - някъде между развеселяването и загубата на координация, който невинаги се случва. Съзнанието се избистря, прокашля се и се прочиства, за да остане празно, бяло и пълно с възможности като лист хартия.
Бих могла да напиша всичко, всяка дума, изречение, драсканица.
Бих могла да напиша всичко, защото в началото винаги е словото, зад което няма друго слово.
В началото е нищото, свободата от гени, спомени, представи, образи.
It's over.
Let's start it over.
Обичам, адски обичам това състояние и си представям всички зашеметяващи изречения, с които мога да започна.
"Фонът е разпределен поравно между тъмните и светли тонове."
"Събуди ме в 7 с кафе."
"Да напишеш история значи просто да избършеш прахта от някаква снимка;
но изобразеното остава непознато."
Вместо това сгъвам листа в хартиено корабче и го пускам по течението.
. . .
С Йово хващаме последния автобус за студентски град, където той живее нелегално при племенника си в 36 блок, а аз все още съм в 41б , стая 402, която ненавиждам. Там ме чака задушлив въздух, пълен с мирис на манджи, радио романтика и глупавото пищене на Галина. Затова лесно се озовавам в едно от "ателиетата" между етажите, задръстено от картини, бои, четки, макети и всичко, което може да изпълва ежедневието на един студент по архитектура, чиито побъркан чичо внезапно е изскочил и се е настанил в килера.
"Уааау", възкликвам мислено, а от устата ми се изплъзва само смутено хълцане. Вече съм започнала да изтрезнявам.
Разказвам му за смахнатата си идея да кандидатствам архитектура, за уроците по рисуване, които съм започнала преди месец, за Чаушев, как съм разбила чиния над главата на баща ми и оттогава не си говорим, за сънищата си.
Той ми разказва за проваления си брак, за сина си, който е на 16; пита ме дали трябва да го остави да прави грешки, после замислено добавя, че всъщност не го е виждал от години и това няма особено значение. За племенника си, който ходи с еврейка-нимфоманка и съквартиранта му, който май бил педераст.
Рисуваме, слушаме джаз и пушим.
Говорим за сънища, цветове, Юнг и колко е трудно, дори невъзможно, да разбереш
кой си всъщност. Мълчим, докато Нина Симоне излива кадифения си глас във вмирисаното на запарен въздух, бои и цигари ателие.
По някое време йово пролазва навън, за да иде до тоалетна. Ровя разсеяно в някакви листове до мен. Между пръстите ми се завърта жълтеникава бележка , на която прочитам името му и някакво смътно, бюрократско послание от ямболската психиатрия. "Къде се озова, идиотке?!", опитвам се да се разтревожа, но оставам до 6 сутринта, когато се измъквам в събуждащия се свят и се просвам в леглото си с кънтяща глава и размътен стомах.
. . .
По това време наистина сънувах много. Последния сън, който си спомням ярко и ужасяващо, се случи около месец по-късно, след смъртта на Диди. Преживях я странно леко, като в безсъзнание. Всичко приличаше на абсурден театър, който разпъва черните си шатри за няколко дни и после се вдига, изчезва, баста. Никога не го е имало. Никога не се е случвало.
Така и не се сбогувах истински с нея дотогава. Не страдах. Плаках само от ужас. Почти проспах погребението, взирах се в натрупаните сладки и фъстъци с празен поглед и се опитвах да измъкна от себе си сълзи, съжаление, разкаяние за моята малко по-голяма братовчедка, с която прекарвах лятото преди години и обожавах.
Не усетих нищо.
Прибрах се като в просъница, тръшнах раздавката пред Галя и заспах веднага, безпаметна и смазана.
. . .
Когато се запознах с Йово, това още не се беше случило. Постепенно станахме нещо като приятели, ходех му на гости и направих грешката да му кажа къде живея.
Йово изникваше по всяко време и побъркваше съквартирантките ми с неадекватното си поведение. Говореше им безумици, шегуваше се безогледно и налудничаво, тръшваше се на леглото ми, докато ме нямаше, и заявяваше, че ще ме чака. Разказваше на Анелия за Густав Климт, "който бил педал и се увличал по египетските дивотийки".
Изскачаше от нищото и пак там отиваше.
В началото това ме дразнеше и забавляваше, после усетих, че нищо от това, което му намеквам, казвам, крещя, не възприема. Продължаваше да идва по всяко време, а атмосферата в стаята беше пълен ад.
Йово се люшкаше се между тъжна, отнесена задълбоченост и алкохолен делириум,
между всичките пуснати по течението хартиени корабчета и жълтата бележка от психиатрията. Между мой баща и перверзник.
Въпреки това се бях привързала по странен начин към него; той беше единственият ми приятел през онази зима и само във вонящия, цигарен въздух в ателието все още успявах да дишам.
Седмици по-късно се случи това с Диди. Мъката, която не изпитах, ме настигна като черно кълбо от параноя, страх, кошмари и непрекъснат, задушаващ ужас. Кучетата на собственото ми помътено съзнание ме подгониха; свиха се под прозореца и виеха по цели нощи.
Какво ли не тъпках в ушите си - памук, бръснарски ножчета, радио романтика, яйца по панагюрски, сперма, топчета хартия. Нищо, нито за миг не можеше да ги заглуши.
Един ден, когато Йово се бил изтърсил в стаята, докато ме е нямало, отидох в 36 блок и почуках на вратата. Отвори ми пиян, весел и омазан с бои. "А цигари носиш ли?"
Не си спомням много от следващите минути. Крещях, блъсках, удрях. Изливах чернилката си по стените, дрехите, стола, платната, лицето му. В празните бутилки от коняк, по макетите, в кадифената уста на Нина Симоне.
В този миг можеше да ме нарисува само с едно размито и грозно черно петно.
Изтичах навън в полусън, хванах влака за Пловдив и заспах в купето.
Месец по-късно се върнах, само за да се изнеса от 402 и да се отпиша от университета.
Когато през есента се нанесох в 36 блок, племенникът му вече не живееше там, а от него нямаше и следа. Не го и потърсих.
Веднъж ми се стори, че го видях в кафето на художниците. Изтичах вътре, но не беше той. Някакъв пиян дъртак кръжеше около зачервена, свенлива студентка и и наливаше вино. За секунда ми се прииска се да размажа главата му върху стъкления плот.
Обърнах се и излязох.
Sunday, November 18, 2007
сънят следобед
с деси отново тръгваме някъде по планините. летим в такси, заедно с майка и баба към гарата. деси тръгва да търси някого, аз отивам за билети и се затичвам надолу по стълбите към перона. нямам часовник, електронният на гарата е развален и показва само откъслечни цифри, които описват фигури и сякаш се опитват да кажат нещо. на таблото на заминаващите прочитам, че един друг влак тръгва 2 минути преди нашия, вървя към релсите и го търся.
гарата не прилича истински на нито една от гарите, на които съм била. има нещо от централна в пловдив, нещо от подуяне и нещо от десетките гари в малки градчета, където спират само пътническите влакове. на перона е баба ми, увита в странна забрадка; свита и уплашена. започва да ми говори нещо твърде тихо, долавям само думата седми. "на седми перон ли е моят влак?", крещя, "само това искам да знам, на седми ли е?". чувам, че влакът преди моя надува свирка и потегля. не дочаквам отговора и се спускам обратно в подлеза към седми перон. седем перона са твърде много за толкова малка гара, а до подлеза се стига с асансьор, който тръгва с отсечено, спазматично движение и почти се тръшва в земята. излизам и се затичвам към това, което би трябвало да е моя влак. в този миг всичко около мен започва да се отдалечава с бясна скорост - коловоза, перона, надвеса на гарата, самия влак. сякаш съм се качила във влак в обратната посока и той потегля. тичам, но няма как да ги стигна.
...
събудих се отпаднала, неспособна дори на една цигара. направих си огромна салата и се натъпках, но надали и това ще свърши работа. може би хубавата вечер с вино, която се очертава, ще го направи. :)
гарата не прилича истински на нито една от гарите, на които съм била. има нещо от централна в пловдив, нещо от подуяне и нещо от десетките гари в малки градчета, където спират само пътническите влакове. на перона е баба ми, увита в странна забрадка; свита и уплашена. започва да ми говори нещо твърде тихо, долавям само думата седми. "на седми перон ли е моят влак?", крещя, "само това искам да знам, на седми ли е?". чувам, че влакът преди моя надува свирка и потегля. не дочаквам отговора и се спускам обратно в подлеза към седми перон. седем перона са твърде много за толкова малка гара, а до подлеза се стига с асансьор, който тръгва с отсечено, спазматично движение и почти се тръшва в земята. излизам и се затичвам към това, което би трябвало да е моя влак. в този миг всичко около мен започва да се отдалечава с бясна скорост - коловоза, перона, надвеса на гарата, самия влак. сякаш съм се качила във влак в обратната посока и той потегля. тичам, но няма как да ги стигна.
...
събудих се отпаднала, неспособна дори на една цигара. направих си огромна салата и се натъпках, но надали и това ще свърши работа. може би хубавата вечер с вино, която се очертава, ще го направи. :)
Saturday, November 17, 2007
saxmachine
"няма ме". чета на бележка, залепена отвън на хладилника като глупав, отрязан език. още помирисвам лепкавата слюнка, бързащите пръсти и нервния почерк. н,я,м,а,м,е.
що за глупост, по дяволите? няма ме - сякаш ей сега ще се втурна да пълзя под леглото, да ровя в шкафовете, да обръщам захвърлени чанти и куфари един по един - хоп, тук ли си, скъпа? - не, няма те. няма те, няма те, няма те. има ли нещо по-очевидно от това, което го няма.
сладкото, леко газирано вино пльосва в чашата, надувам колтрейн до дупка и се просвам на леглото. първа, втора, трета цигара. чаша след чаша след чаша. опитвам се да се закача за някаква мисъл, но вместо това се хлъзгам по слузестия под на унеса и затварям очи.
нямало я. глупачката хвърчала из стаята с острите си токчета, отскубвала и разхвърляла дрехите си, омела хладилника, разбъркала листовете по масата, облизала парче хартия, залепила го на хладилника и отлетяла. баста. не се връщай. изобщо не се връщай.
стаята без друго е твърде малка за двете, твърде опушена, твърде мръсна, твърде празна, безмислена и топла пара над котел с мъртво месо.
ставам и в див бяс отварям прозорци, врати, чекмеджета. леден въздух изсвистява отвън и ме блъсва на пода. ръцете, краката, гърбът ми са мокри от хвърчащия освирепял сняг. над земята се носи бледо сияние, метър по нагоре мракът го захапва и сдъвква. не виждам нищо пред себе си освен бледото, батерийно око на фенера, което криволичи между стволовете и се отдалечава. вдигам се с последни сили, намествам огромната раница и упорито, безмозъчно закрачвам напред. умората, болката и безразличието кондензират върху кожата и се втвърдяват на остри, ледени гроздове. пръстите ми изтръпват, ръцете ми се превръщат в парализирани ножици. носът ми посинява и замръзва с последните глътки анемичен въздух. преспи леден, космически сняг и огромни кълба тъмнина, които се вдигат от бездната вляво и повлачват тлъстите си кореми по пътя, между дънерите; трият се в ледения сняг и изтръпват от удоволствие. жалката светлинка изтича в гънките им и оставя хлъзгава флуоресцентна лига. ако няма път, ми каза веднъж, ще проправим. протягам ръка към фенерчето, сляпо и изгубено като мен. пръстът ми се отчупва и потъва в снега.
няма как да натъпча раницата си повече: търбухът и е издут до пръсване. термос, консерви, резервни дрехи, непромокаем анорак, бутилка ром, книга. връзвам обувките си, закопчавам якето, омотавам шала около носа си, вдишвам струйки вълнен задушаващ въздух. 6.32. ако имам късмет, а аз имам късмет, до двадесет минути съм на гарата. и после - сбогом, софия, сбогом, глупав и безмислен град, сбогом, оранжево перверзно божество - знам номера ти, но и ти знаеш моите. сбогом чаршафи с умозрителни, наблъскани и уморени чертежи, проекти, идеи, мисли. сбогом, сбогом, сбогом!
6.35. имам точно една минута. достатъчна, за да прехвърча за последно през стаята с мръсните си кубинки, да откъсна парче хартия от някакъв чертеж и да надраскам, задъхвайки се зад уютния шал: "няма ме". и отпрашвам.
що за глупост, по дяволите? няма ме - сякаш ей сега ще се втурна да пълзя под леглото, да ровя в шкафовете, да обръщам захвърлени чанти и куфари един по един - хоп, тук ли си, скъпа? - не, няма те. няма те, няма те, няма те. има ли нещо по-очевидно от това, което го няма.
сладкото, леко газирано вино пльосва в чашата, надувам колтрейн до дупка и се просвам на леглото. първа, втора, трета цигара. чаша след чаша след чаша. опитвам се да се закача за някаква мисъл, но вместо това се хлъзгам по слузестия под на унеса и затварям очи.
нямало я. глупачката хвърчала из стаята с острите си токчета, отскубвала и разхвърляла дрехите си, омела хладилника, разбъркала листовете по масата, облизала парче хартия, залепила го на хладилника и отлетяла. баста. не се връщай. изобщо не се връщай.
стаята без друго е твърде малка за двете, твърде опушена, твърде мръсна, твърде празна, безмислена и топла пара над котел с мъртво месо.
ставам и в див бяс отварям прозорци, врати, чекмеджета. леден въздух изсвистява отвън и ме блъсва на пода. ръцете, краката, гърбът ми са мокри от хвърчащия освирепял сняг. над земята се носи бледо сияние, метър по нагоре мракът го захапва и сдъвква. не виждам нищо пред себе си освен бледото, батерийно око на фенера, което криволичи между стволовете и се отдалечава. вдигам се с последни сили, намествам огромната раница и упорито, безмозъчно закрачвам напред. умората, болката и безразличието кондензират върху кожата и се втвърдяват на остри, ледени гроздове. пръстите ми изтръпват, ръцете ми се превръщат в парализирани ножици. носът ми посинява и замръзва с последните глътки анемичен въздух. преспи леден, космически сняг и огромни кълба тъмнина, които се вдигат от бездната вляво и повлачват тлъстите си кореми по пътя, между дънерите; трият се в ледения сняг и изтръпват от удоволствие. жалката светлинка изтича в гънките им и оставя хлъзгава флуоресцентна лига. ако няма път, ми каза веднъж, ще проправим. протягам ръка към фенерчето, сляпо и изгубено като мен. пръстът ми се отчупва и потъва в снега.
няма как да натъпча раницата си повече: търбухът и е издут до пръсване. термос, консерви, резервни дрехи, непромокаем анорак, бутилка ром, книга. връзвам обувките си, закопчавам якето, омотавам шала около носа си, вдишвам струйки вълнен задушаващ въздух. 6.32. ако имам късмет, а аз имам късмет, до двадесет минути съм на гарата. и после - сбогом, софия, сбогом, глупав и безмислен град, сбогом, оранжево перверзно божество - знам номера ти, но и ти знаеш моите. сбогом чаршафи с умозрителни, наблъскани и уморени чертежи, проекти, идеи, мисли. сбогом, сбогом, сбогом!
6.35. имам точно една минута. достатъчна, за да прехвърча за последно през стаята с мръсните си кубинки, да откъсна парче хартия от някакъв чертеж и да надраскам, задъхвайки се зад уютния шал: "няма ме". и отпрашвам.
нещо гнило има в Дания
.
.
...надушвам пълния хаос, който ще настъпи на тази страница, докато успея да съчиня гениалния си, свързан логически и незнамсиощекак наратив за пътешествията до Пирин, Родопите и отново Стара планина - от миналата седмица, когато почти не загубихме пръсти и носове в четиричасова снежна виелица и пълен мрак. бау!
п.п. просто не съм създадена за блогове. нито за чертежи, но ето че нежеланието за последното ме отпрати към първото. или както пишеше на едно пакетче захар в село Катунци, до което стигнахме на стоп, "Едно нещо води към друго."
п.п.п. да, да, мислите ми текат адски свързано
.
...надушвам пълния хаос, който ще настъпи на тази страница, докато успея да съчиня гениалния си, свързан логически и незнамсиощекак наратив за пътешествията до Пирин, Родопите и отново Стара планина - от миналата седмица, когато почти не загубихме пръсти и носове в четиричасова снежна виелица и пълен мрак. бау!
п.п. просто не съм създадена за блогове. нито за чертежи, но ето че нежеланието за последното ме отпрати към първото. или както пишеше на едно пакетче захар в село Катунци, до което стигнахме на стоп, "Едно нещо води към друго."
п.п.п. да, да, мислите ми текат адски свързано
I know what you did last summer pt.2
после беше и прекрасния, прекрасен Балкан и неговите безумни, безумни цветове. наситено масленозелено, кървавобордо и най-плътните сиви (къде си, Чаушев! :))). оттук-оттам изскача и някаква вода и изтича отново в нищото.
---> хижа Плевен или земния рай след 7-8 часа вървеж по адски стръмен наклон с 15кг раница на гърба ;)
x. Плевен - заслон Ботев (най-топлото място на земята! :) - х. Тъжа - х. Мазалат - х. Соколна и оттам в безумното соцселце Габарево, където има само една кръчма, само една кръчмарка и безумно евтин чай с коняк.
изглед от връх Ботев. Горе беше безумна мъгла, от която не виждаш на 5м, конденз, студ, алпийски вятър и след всичко това от млякото изплува огромен социалистически джип върху бетонен постамент. зад него - индустриални призрачни сгради. :) ... Драго се хареса с котарака в заслона. Понякога един топъл чай е най-хубавото,
което може да ти се случи. :)))
По-долу - вечерни забавления в хижа Плевен. Деси играе билярд много красиво, но - уви - сите сме възхитителни аматьори. :) смях, ром, шоколад до късно и оплаквания от възрастни туристи с деца.
I know what you did last summer pt.1
криза на идентичността е най-малкото, което можеш да си докараш в идиотския трафик. откарах дотам, че да слушам сантиментални парчета-спомени от лятото. и да чакам следващото, подсмърчайки.това се започна с прекрасен маршрут от Самоков - х. Партизанска - 7те Рилски езера и околностите. идиотщината е, че в момента там се строи лифт, за продан са обявени имоти (във фаза
идеен проект, доколкото знам)
около езеро Паничище и изобщо - цялата работа смърди на дебели портфейли, лениви затлъстяващи туристки, които не могат да си дотътрят сами задниците до езерата и се обесват на туристически фотоапарати с претенцията, че са изживяли нещо. сори майкъл, нищо лично, но това ме вбесява.нейсе. ето ги езерата, такива, каквито ги помня и каквито се моля да останат.
(как мислите, дали е кеф да си пафкаш цигарката до Бъбречето? :))) фаса в джоба afterwards, разбира се)
Tuesday, November 13, 2007
десетминути
7.59pm
мислех за това
преди години
когато мъртвите кръстосваха деня с бутилки бира
какво да правиш цяла вечност питам те
не виждам нищо през стъклената зеница на ларвата
бог номер 94
закъснява с тридесет минути
претъпкано сърце и никаква любов
в последните минути на ноември
дъждът разказваше че някъде
на ъгъла на седем улици
нервите Му
се скъсали, избухнал гняв
от електричество и хиляди очи втрещени
се втурнали под гумите - какво да правиш
тридесет минути питам те
- - -
в ъгъла на осембезедна
зее кривогледа бездна
лягам накриво над мен бръшлянът
пада в конвулсии: казах ли ти нищо няма
да живее тук никой няма няма друг
оголените нерви на ноември
прилягат на шията ми
твърде добре
възела стягам разтягам локуми
ненужните думи ненужните думи
в ъгъла на осемиедна
снегът си спомних беше черен
фенерът бягаше през клоните и студ
изяждаше мозъка в костите
костта това е онова което утешава
ноември в хаоса на ступора
приляга ми добре ноември не смяташ ли
аз смятам смятам смятам
изминали са цели пет минути
от ъгъла на седем улици
шест от които затворени седем дни в седмицата
седмата захапва си опашката и бяга
по петите ми къде за бога да отидеш
в осемипет?
необходими са дълги часове на систематична дисциплина докато паметта привикне с аксиомата за отправна точка и движение в една посока
тридесет минути са задоволително пренебрежими ако бъдат съпоставени с абстракцията вечност за удобство кажи ми удобно ли ти е
в тридесетишестата минута почувствах нечия ръка отзад и нечия отпред искам да сляза искам да сляза искам да сляза господи за какво са ми
всичките двестаинещо кости ако не мога да измина пътя си до теб сама вървейки
осемидевет смятам
дотук
убила съм десет минути
сметката излиза
/през носа/
мислех за това
преди години
когато мъртвите кръстосваха деня с бутилки бира
какво да правиш цяла вечност питам те
не виждам нищо през стъклената зеница на ларвата
бог номер 94
закъснява с тридесет минути
претъпкано сърце и никаква любов
в последните минути на ноември
дъждът разказваше че някъде
на ъгъла на седем улици
нервите Му
се скъсали, избухнал гняв
от електричество и хиляди очи втрещени
се втурнали под гумите - какво да правиш
тридесет минути питам те
- - -
в ъгъла на осембезедна
зее кривогледа бездна
лягам накриво над мен бръшлянът
пада в конвулсии: казах ли ти нищо няма
да живее тук никой няма няма друг
оголените нерви на ноември
прилягат на шията ми
твърде добре
възела стягам разтягам локуми
ненужните думи ненужните думи
в ъгъла на осемиедна
снегът си спомних беше черен
фенерът бягаше през клоните и студ
изяждаше мозъка в костите
костта това е онова което утешава
ноември в хаоса на ступора
приляга ми добре ноември не смяташ ли
аз смятам смятам смятам
изминали са цели пет минути
от ъгъла на седем улици
шест от които затворени седем дни в седмицата
седмата захапва си опашката и бяга
по петите ми къде за бога да отидеш
в осемипет?
необходими са дълги часове на систематична дисциплина докато паметта привикне с аксиомата за отправна точка и движение в една посока
тридесет минути са задоволително пренебрежими ако бъдат съпоставени с абстракцията вечност за удобство кажи ми удобно ли ти е
в тридесетишестата минута почувствах нечия ръка отзад и нечия отпред искам да сляза искам да сляза искам да сляза господи за какво са ми
всичките двестаинещо кости ако не мога да измина пътя си до теб сама вървейки
осемидевет смятам
дотук
убила съм десет минути
сметката излиза
/през носа/
Sunday, November 4, 2007
9 от 26?
ана каренина
от твоята уста мъртви риби
в божиите уши. изпод ноздрите ти
капят водораслите на твърде късен прилив а нагоре
погледът се блъска в рамка:
няма да те видя вече
не не помня имена лица защо да помня
твоето ли моето, на кого е хрониката нужник
няма ключ във черната кутия няма междуредия
в думите изхълцани: нищо за четене,
а пътят
е
дълъг -
дъвчи фъстъци, през прозореца плюй, спи в куфара
на едно случайно пътуване: и това е поезия
от пръстите изсмукана натъпкана
в засъхналото гърло на старица но
поезия -
/старицата, в просъница:/
нищо не е достатъчно грозно
за този, който обича
денят на тиквеното семе
тиквен фенер на твоите рамене,
запалваш го. имената си
повлачваш като скъпоценен дар
към мен, към мен, към мен... що за
прогнили дробове
са нужни за да вдишам твоя патос?
днес не продавам индулгенции.
днес съм скъпа,
много
скъпа -
твоето лудо хало, оправданието ти
за среднощните разходки
по перваза
когато гледаш как се събличам
когато виеш лунатично към цигарата ми:
кейт
кейт
кейт
защо не се гръмнеш, кейт?
какъв перверзен реквием за твоя
убийствено
скучен
живот -
не и днес днес
съм невинна до безпаметност
люпя семки над леглото ти
изличавам се като афиш
като дислексно обяснение в любов
ххх
западният кораб сви платна. погълна
обратно всичко, което не беше продадено.
в тази земя жените не носеха украшения,
черността се пазеше за по-студени дни.
помахване от нескопосан камък, ничие съжаление
разпиляно върху празната му палуба.
облегнат върху себе си, пътникът се пълнеше
с варовик. до него - птицата която
не помни нито клетката, нито небето.
усвоили мълчанието, двамата носеха
перата си и смътния страх: не умея да плувам.
водата измива чуждите гласове от гърлото,
издувам дробовете си като балони и
се пръскам. и ничие око не мигна, когато
котвата се вдигаше.ничия ръка не я последва.
не тръгва никой, никой не пристига:
подпалва залезът привично
и пяната в платната вдига
увисва котвата от синкавите устни:
аз зная, зная -
само ключ е
а тя е тиха, тъжна, бяла и коремът
и е пълен с обещания за юг
ала не тръгва никой, не пристига
никой, никой тук.
портрет
в 3 сутринта той се връща
с празни ръце
с празни думи
изпразнен -
неоновите бели капки
ме водят към сърцето му
където всичко вече е
изгубено
/аз? съм окото зад кадъра
но винаги превъртам лентата
когато/
и тих и бял и тъжен мой
разплита мръсния пуловер на историята
а нишката е тънка и се къса
а нишката се къса и оголва
напукани тела от мрамор
- кое във теб не е от мрамор?
лишен от всякакъв такт,
той обича да спори с авторитети
сам на покрива с бира в ръка
Етюд
Зимният прозорец се превърна в рамка,
в която ти сложи финалния щрих:
малка точка по диагонала, полу-
обръщане и полупомахване. "Ще се срещнем
пак" и скърцащ сняг под черното. Движението
се утаи във неизбежна зима.
В изкуството краят е най-труден.
Мое е
само удивлението пред картината. Отгоре
таванът се сгъва в нелепа фуния
и излива прохлада.
от твоята уста мъртви риби
в божиите уши. изпод ноздрите ти
капят водораслите на твърде късен прилив а нагоре
погледът се блъска в рамка:
няма да те видя вече
не не помня имена лица защо да помня
твоето ли моето, на кого е хрониката нужник
няма ключ във черната кутия няма междуредия
в думите изхълцани: нищо за четене,
а пътят
е
дълъг -
дъвчи фъстъци, през прозореца плюй, спи в куфара
на едно случайно пътуване: и това е поезия
от пръстите изсмукана натъпкана
в засъхналото гърло на старица но
поезия -
/старицата, в просъница:/
нищо не е достатъчно грозно
за този, който обича
вън от любовната квартира
(& обратно на улицата:
да фосфоресцираш
да продаваш органите си
още топли
докато станеш по-лек от светлините
вън от тялото: квант в светата електрическа оргия
да натиснеш газта в насрещното
към поредната сделка с нощта)
(& обратно на улицата:
да фосфоресцираш
да продаваш органите си
още топли
докато станеш по-лек от светлините
вън от тялото: квант в светата електрическа оргия
да натиснеш газта в насрещното
към поредната сделка с нощта)
денят на тиквеното семе
тиквен фенер на твоите рамене,
запалваш го. имената си
повлачваш като скъпоценен дар
към мен, към мен, към мен... що за
прогнили дробове
са нужни за да вдишам твоя патос?
днес не продавам индулгенции.
днес съм скъпа,
много
скъпа -
твоето лудо хало, оправданието ти
за среднощните разходки
по перваза
когато гледаш как се събличам
когато виеш лунатично към цигарата ми:
кейт
кейт
кейт
защо не се гръмнеш, кейт?
какъв перверзен реквием за твоя
убийствено
скучен
живот -
не и днес днес
съм невинна до безпаметност
люпя семки над леглото ти
изличавам се като афиш
като дислексно обяснение в любов
декемврийски хотел
бензинът свършва точно тук
на последния етаж
в последната стая
тази вехта вселена не ме познава
ще превъртя и скъсам генната си нишка
изпразня ли джобовете,
кой ще смее да рови в сърцето ми?
тази вехта вселена е нова утроба
и няма хора
ала всички си приличат
не сме безнадеждни самотници,
господи -
сервират ли закуската в леглото,
дочакала бих
твоето пришествие
бензинът свършва точно тук
на последния етаж
в последната стая
тази вехта вселена не ме познава
ще превъртя и скъсам генната си нишка
изпразня ли джобовете,
кой ще смее да рови в сърцето ми?
тази вехта вселена е нова утроба
и няма хора
ала всички си приличат
не сме безнадеждни самотници,
господи -
сервират ли закуската в леглото,
дочакала бих
твоето пришествие
ххх
западният кораб сви платна. погълна
обратно всичко, което не беше продадено.
в тази земя жените не носеха украшения,
черността се пазеше за по-студени дни.
помахване от нескопосан камък, ничие съжаление
разпиляно върху празната му палуба.
облегнат върху себе си, пътникът се пълнеше
с варовик. до него - птицата която
не помни нито клетката, нито небето.
усвоили мълчанието, двамата носеха
перата си и смътния страх: не умея да плувам.
водата измива чуждите гласове от гърлото,
издувам дробовете си като балони и
се пръскам. и ничие око не мигна, когато
котвата се вдигаше.ничия ръка не я последва.
не тръгва никой, никой не пристига:
подпалва залезът привично
и пяната в платната вдига
увисва котвата от синкавите устни:
аз зная, зная -
само ключ е
а тя е тиха, тъжна, бяла и коремът
и е пълен с обещания за юг
ала не тръгва никой, не пристига
никой, никой тук.
портрет
в 3 сутринта той се връща
с празни ръце
с празни думи
изпразнен -
неоновите бели капки
ме водят към сърцето му
където всичко вече е
изгубено
/аз? съм окото зад кадъра
но винаги превъртам лентата
когато/
и тих и бял и тъжен мой
разплита мръсния пуловер на историята
а нишката е тънка и се къса
а нишката се къса и оголва
напукани тела от мрамор
- кое във теб не е от мрамор?
лишен от всякакъв такт,
той обича да спори с авторитети
сам на покрива с бира в ръка
уроци по саксофон в 3 сутринта
под ъгъл негативният портрет
/емоции, недочакали среброто/
очите ти
покриват се със лед
отдолу рибите отплуват на пасажи
към другата, по-топла част от теб
/навсякъде, но не и тук, сега/
аз имам моя саксофон
и духам си от 3 до сутринта
под ъгъл негативният портрет
/емоции, недочакали среброто/
очите ти
покриват се със лед
отдолу рибите отплуват на пасажи
към другата, по-топла част от теб
/навсякъде, но не и тук, сега/
аз имам моя саксофон
и духам си от 3 до сутринта
Етюд
Зимният прозорец се превърна в рамка,
в която ти сложи финалния щрих:
малка точка по диагонала, полу-
обръщане и полупомахване. "Ще се срещнем
пак" и скърцащ сняг под черното. Движението
се утаи във неизбежна зима.
В изкуството краят е най-труден.
Мое е
само удивлението пред картината. Отгоре
таванът се сгъва в нелепа фуния
и излива прохлада.
Subscribe to:
Posts (Atom)