9 от 26?

ана каренина

от твоята уста мъртви риби
в божиите уши. изпод ноздрите ти
капят водораслите на твърде късен прилив а нагоре
погледът се блъска в рамка:
няма да те видя вече

не не помня имена лица защо да помня
твоето ли моето, на кого е хрониката нужник
няма ключ във черната кутия няма междуредия
в думите изхълцани: нищо за четене,
а пътят
е
дълъг -
дъвчи фъстъци, през прозореца плюй, спи в куфара
на едно случайно пътуване: и това е поезия
от пръстите изсмукана натъпкана
в засъхналото гърло на старица но
поезия -

/старицата, в просъница:/
нищо не е достатъчно грозно
за този, който обича

вън от любовната квартира

(& обратно на улицата:
да фосфоресцираш
да продаваш органите си
още топли
докато станеш по-лек от светлините
вън от тялото: квант в светата електрическа оргия

да натиснеш газта в насрещното
към поредната сделка с нощта)

денят на тиквеното семе

тиквен фенер на твоите рамене,
запалваш го. имената си
повлачваш като скъпоценен дар

към мен, към мен, към мен... що за
прогнили дробове
са нужни за да вдишам твоя патос?

днес не продавам индулгенции.

днес съм скъпа,
много
скъпа -

твоето лудо хало, оправданието ти
за среднощните разходки
по перваза

когато гледаш как се събличам
когато виеш лунатично към цигарата ми:

кейт
кейт
кейт

защо не се гръмнеш, кейт?
какъв перверзен реквием за твоя
убийствено
скучен
живот -

не и днес днес
съм невинна до безпаметност

люпя семки над леглото ти
изличавам се като афиш
като дислексно обяснение в любов

декемврийски хотел

бензинът свършва точно тук
на последния етаж
в последната стая

тази вехта вселена не ме познава
ще превъртя и скъсам генната си нишка
изпразня ли джобовете,

кой ще смее да рови в сърцето ми?

тази вехта вселена е нова утроба
и няма хора
ала всички си приличат

не сме безнадеждни самотници,
господи -

сервират ли закуската в леглото,
дочакала бих
твоето пришествие

ххх

западният кораб сви платна. погълна
обратно всичко, което не беше продадено.
в тази земя жените не носеха украшения,
черността се пазеше за по-студени дни.
помахване от нескопосан камък, ничие съжаление
разпиляно върху празната му палуба.
облегнат върху себе си, пътникът се пълнеше
с варовик. до него - птицата която
не помни нито клетката, нито небето.
усвоили мълчанието, двамата носеха
перата си и смътния страх: не умея да плувам.
водата измива чуждите гласове от гърлото,
издувам дробовете си като балони и
се пръскам. и ничие око не мигна, когато
котвата се вдигаше.ничия ръка не я последва.
не тръгва никой, никой не пристига:
подпалва залезът привично
и пяната в платната вдига

увисва котвата от синкавите устни:
аз зная, зная -
само ключ е

а тя е тиха, тъжна, бяла и коремът
и е пълен с обещания за юг

ала не тръгва никой, не пристига
никой, никой тук.





портрет

в 3 сутринта той се връща
с празни ръце
с празни думи
изпразнен -
неоновите бели капки
ме водят към сърцето му
където всичко вече е
изгубено

/аз? съм окото зад кадъра
но винаги превъртам лентата
когато/

и тих и бял и тъжен мой
разплита мръсния пуловер на историята
а нишката е тънка и се къса
а нишката се къса и оголва
напукани тела от мрамор
- кое във теб не е от мрамор?

лишен от всякакъв такт,

той обича да спори с авторитети
сам на покрива с бира в ръка

уроци по саксофон в 3 сутринта

под ъгъл негативният портрет
/емоции, недочакали среброто/
очите ти
покриват се със лед
отдолу рибите отплуват на пасажи

към другата, по-топла част от теб

/навсякъде, но не и тук, сега/
аз имам моя саксофон
и духам си от 3 до сутринта

Етюд

Зимният прозорец се превърна в рамка,
в която ти сложи финалния щрих:
малка точка по диагонала, полу-
обръщане и полупомахване. "Ще се срещнем
пак" и скърцащ сняг под черното. Движението
се утаи във неизбежна зима.

В изкуството краят е най-труден.
Мое е
само удивлението пред картината. Отгоре
таванът се сгъва в нелепа фуния
и излива прохлада.