Балада за Йово

Йово изникна в една януарска вечер преди почти 2 години: запромъква се между пияндетата и свалячите в кафето на художниците, избълва огромен облак дим и се тръшна на стола до мен: "Може ли да седна?"

Петдесеинещогодишно износено тяло, бразди от алкохол, цигари, недоспиване.
Жълто, изпито лице, върху което налудничаво святкат две воднистосини точки. Second-hand яке, джинси, зъби.
Шантавият му смях, който свисти в дупките между зъбите и изстрелва към мен: "Ще ме черпиш ли един коняк?"

Пет минути по-късно йово пие коняка си, шава неспокойно и продължава да се смее. Трудно е да се каже дали е пиян, луд или просто си е такъв. "Аз съм художник", уточнява и за да го докаже, грабва една салфетка и започва да ме рисува.
Няколко щриха за лице, коса, очи. Съсредоточава се върху устата и дълго я повтаря и поправя, "докато ти нацеля нацупването". Вече на третия коняк от моето цупене няма и следа, хиля се и възхитено зяпам салфетката.
Говорим за художници-самоубийци и картини-убийци. Правя се на по-умна и по-трезва, отколкото съм, докато по някое време нишката на разговора се изплъзва и пльоква в празните чаши.

"Още 2 големи коняка, моля. И два чая."

"Слушай сега, ще ти разкажа един сън", започвам и почти веднага избухвам в смях. От съня не остава нищо, Йово вече бърка свойски в чантата ми и вади от там томче на Юнг. "О-хо, какво е това".
Внезапно става сериозен и започва дълга тирада върху откъса за възкресението. Опитвам се да се съсредоточа и да следвам мисълта му, но алкохолът гълта нервните ми клетки и нишките между думи, образи, мисли се късат.

. . .

Не обичам да пия. Не и заради самото пиене. Веселостта, отпадането на задръжките и замайването не ме интересуват. Що се отнася до вкуса на алкохола, предпочитам кока кола.
Обаче има един момент - някъде между развеселяването и загубата на координация, който невинаги се случва. Съзнанието се избистря, прокашля се и се прочиства, за да остане празно, бяло и пълно с възможности като лист хартия.
Бих могла да напиша всичко, всяка дума, изречение, драсканица.
Бих могла да напиша всичко, защото в началото винаги е словото, зад което няма друго слово.
В началото е нищото, свободата от гени, спомени, представи, образи.

It's over.
Let's start it over.

Обичам, адски обичам това състояние и си представям всички зашеметяващи изречения, с които мога да започна.

"Фонът е разпределен поравно между тъмните и светли тонове."
"Събуди ме в 7 с кафе."
"Да напишеш история значи просто да избършеш прахта от някаква снимка;
но изобразеното остава непознато."

Вместо това сгъвам листа в хартиено корабче и го пускам по течението.

. . .

С Йово хващаме последния автобус за студентски град, където той живее нелегално при племенника си в 36 блок, а аз все още съм в 41б , стая 402, която ненавиждам. Там ме чака задушлив въздух, пълен с мирис на манджи, радио романтика и глупавото пищене на Галина. Затова лесно се озовавам в едно от "ателиетата" между етажите, задръстено от картини, бои, четки, макети и всичко, което може да изпълва ежедневието на един студент по архитектура, чиито побъркан чичо внезапно е изскочил и се е настанил в килера.

"Уааау", възкликвам мислено, а от устата ми се изплъзва само смутено хълцане. Вече съм започнала да изтрезнявам.
Разказвам му за смахнатата си идея да кандидатствам архитектура, за уроците по рисуване, които съм започнала преди месец, за Чаушев, как съм разбила чиния над главата на баща ми и оттогава не си говорим, за сънищата си.
Той ми разказва за проваления си брак, за сина си, който е на 16; пита ме дали трябва да го остави да прави грешки, после замислено добавя, че всъщност не го е виждал от години и това няма особено значение. За племенника си, който ходи с еврейка-нимфоманка и съквартиранта му, който май бил педераст.
Рисуваме, слушаме джаз и пушим.
Говорим за сънища, цветове, Юнг и колко е трудно, дори невъзможно, да разбереш
кой си всъщност. Мълчим, докато Нина Симоне излива кадифения си глас във вмирисаното на запарен въздух, бои и цигари ателие.

По някое време йово пролазва навън, за да иде до тоалетна. Ровя разсеяно в някакви листове до мен. Между пръстите ми се завърта жълтеникава бележка , на която прочитам името му и някакво смътно, бюрократско послание от ямболската психиатрия. "Къде се озова, идиотке?!", опитвам се да се разтревожа, но оставам до 6 сутринта, когато се измъквам в събуждащия се свят и се просвам в леглото си с кънтяща глава и размътен стомах.

. . .

По това време наистина сънувах много. Последния сън, който си спомням ярко и ужасяващо, се случи около месец по-късно, след смъртта на Диди. Преживях я странно леко, като в безсъзнание. Всичко приличаше на абсурден театър, който разпъва черните си шатри за няколко дни и после се вдига, изчезва, баста. Никога не го е имало. Никога не се е случвало.
Така и не се сбогувах истински с нея дотогава. Не страдах. Плаках само от ужас. Почти проспах погребението, взирах се в натрупаните сладки и фъстъци с празен поглед и се опитвах да измъкна от себе си сълзи, съжаление, разкаяние за моята малко по-голяма братовчедка, с която прекарвах лятото преди години и обожавах.

Не усетих нищо.

Прибрах се като в просъница, тръшнах раздавката пред Галя и заспах веднага, безпаметна и смазана.

. . .
Когато се запознах с Йово, това още не се беше случило. Постепенно станахме нещо като приятели, ходех му на гости и направих грешката да му кажа къде живея.
Йово изникваше по всяко време и побъркваше съквартирантките ми с неадекватното си поведение. Говореше им безумици, шегуваше се безогледно и налудничаво, тръшваше се на леглото ми, докато ме нямаше, и заявяваше, че ще ме чака. Разказваше на Анелия за Густав Климт, "който бил педал и се увличал по египетските дивотийки".
Изскачаше от нищото и пак там отиваше.

В началото това ме дразнеше и забавляваше, после усетих, че нищо от това, което му намеквам, казвам, крещя, не възприема. Продължаваше да идва по всяко време, а атмосферата в стаята беше пълен ад.
Йово се люшкаше се между тъжна, отнесена задълбоченост и алкохолен делириум,
между всичките пуснати по течението хартиени корабчета и жълтата бележка от психиатрията. Между мой баща и перверзник.
Въпреки това се бях привързала по странен начин към него; той беше единственият ми приятел през онази зима и само във вонящия, цигарен въздух в ателието все още успявах да дишам.

Седмици по-късно се случи това с Диди. Мъката, която не изпитах, ме настигна като черно кълбо от параноя, страх, кошмари и непрекъснат, задушаващ ужас. Кучетата на собственото ми помътено съзнание ме подгониха; свиха се под прозореца и виеха по цели нощи.
Какво ли не тъпках в ушите си - памук, бръснарски ножчета, радио романтика, яйца по панагюрски, сперма, топчета хартия. Нищо, нито за миг не можеше да ги заглуши.

Един ден, когато Йово се бил изтърсил в стаята, докато ме е нямало, отидох в 36 блок и почуках на вратата. Отвори ми пиян, весел и омазан с бои. "А цигари носиш ли?"

Не си спомням много от следващите минути. Крещях, блъсках, удрях. Изливах чернилката си по стените, дрехите, стола, платната, лицето му. В празните бутилки от коняк, по макетите, в кадифената уста на Нина Симоне.
В този миг можеше да ме нарисува само с едно размито и грозно черно петно.
Изтичах навън в полусън, хванах влака за Пловдив и заспах в купето.

Месец по-късно се върнах, само за да се изнеса от 402 и да се отпиша от университета.
Когато през есента се нанесох в 36 блок, племенникът му вече не живееше там, а от него нямаше и следа. Не го и потърсих.

Веднъж ми се стори, че го видях в кафето на художниците. Изтичах вътре, но не беше той. Някакъв пиян дъртак кръжеше около зачервена, свенлива студентка и и наливаше вино. За секунда ми се прииска се да размажа главата му върху стъкления плот.

Обърнах се и излязох.