saxmachine

"няма ме". чета на бележка, залепена отвън на хладилника като глупав, отрязан език. още помирисвам лепкавата слюнка, бързащите пръсти и нервния почерк. н,я,м,а,м,е.
що за глупост, по дяволите? няма ме - сякаш ей сега ще се втурна да пълзя под леглото, да ровя в шкафовете, да обръщам захвърлени чанти и куфари един по един - хоп, тук ли си, скъпа? - не, няма те. няма те, няма те, няма те. има ли нещо по-очевидно от това, което го няма.

сладкото, леко газирано вино пльосва в чашата, надувам колтрейн до дупка и се просвам на леглото. първа, втора, трета цигара. чаша след чаша след чаша. опитвам се да се закача за някаква мисъл, но вместо това се хлъзгам по слузестия под на унеса и затварям очи.

нямало я. глупачката хвърчала из стаята с острите си токчета, отскубвала и разхвърляла дрехите си, омела хладилника, разбъркала листовете по масата, облизала парче хартия, залепила го на хладилника и отлетяла. баста. не се връщай. изобщо не се връщай.
стаята без друго е твърде малка за двете, твърде опушена, твърде мръсна, твърде празна, безмислена и топла пара над котел с мъртво месо.

ставам и в див бяс отварям прозорци, врати, чекмеджета. леден въздух изсвистява отвън и ме блъсва на пода. ръцете, краката, гърбът ми са мокри от хвърчащия освирепял сняг. над земята се носи бледо сияние, метър по нагоре мракът го захапва и сдъвква. не виждам нищо пред себе си освен бледото, батерийно око на фенера, което криволичи между стволовете и се отдалечава. вдигам се с последни сили, намествам огромната раница и упорито, безмозъчно закрачвам напред. умората, болката и безразличието кондензират върху кожата и се втвърдяват на остри, ледени гроздове. пръстите ми изтръпват, ръцете ми се превръщат в парализирани ножици. носът ми посинява и замръзва с последните глътки анемичен въздух. преспи леден, космически сняг и огромни кълба тъмнина, които се вдигат от бездната вляво и повлачват тлъстите си кореми по пътя, между дънерите; трият се в ледения сняг и изтръпват от удоволствие. жалката светлинка изтича в гънките им и оставя хлъзгава флуоресцентна лига. ако няма път, ми каза веднъж, ще проправим. протягам ръка към фенерчето, сляпо и изгубено като мен. пръстът ми се отчупва и потъва в снега.

няма как да натъпча раницата си повече: търбухът и е издут до пръсване. термос, консерви, резервни дрехи, непромокаем анорак, бутилка ром, книга. връзвам обувките си, закопчавам якето, омотавам шала около носа си, вдишвам струйки вълнен задушаващ въздух. 6.32. ако имам късмет, а аз имам късмет, до двадесет минути съм на гарата. и после - сбогом, софия, сбогом, глупав и безмислен град, сбогом, оранжево перверзно божество - знам номера ти, но и ти знаеш моите. сбогом чаршафи с умозрителни, наблъскани и уморени чертежи, проекти, идеи, мисли. сбогом, сбогом, сбогом!

6.35. имам точно една минута. достатъчна, за да прехвърча за последно през стаята с мръсните си кубинки, да откъсна парче хартия от някакъв чертеж и да надраскам, задъхвайки се зад уютния шал: "няма ме". и отпрашвам.