сънят следобед

с деси отново тръгваме някъде по планините. летим в такси, заедно с майка и баба към гарата. деси тръгва да търси някого, аз отивам за билети и се затичвам надолу по стълбите към перона. нямам часовник, електронният на гарата е развален и показва само откъслечни цифри, които описват фигури и сякаш се опитват да кажат нещо. на таблото на заминаващите прочитам, че един друг влак тръгва 2 минути преди нашия, вървя към релсите и го търся.

гарата не прилича истински на нито една от гарите, на които съм била. има нещо от централна в пловдив, нещо от подуяне и нещо от десетките гари в малки градчета, където спират само пътническите влакове. на перона е баба ми, увита в странна забрадка; свита и уплашена. започва да ми говори нещо твърде тихо, долавям само думата седми. "на седми перон ли е моят влак?", крещя, "само това искам да знам, на седми ли е?". чувам, че влакът преди моя надува свирка и потегля. не дочаквам отговора и се спускам обратно в подлеза към седми перон. седем перона са твърде много за толкова малка гара, а до подлеза се стига с асансьор, който тръгва с отсечено, спазматично движение и почти се тръшва в земята. излизам и се затичвам към това, което би трябвало да е моя влак. в този миг всичко около мен започва да се отдалечава с бясна скорост - коловоза, перона, надвеса на гарата, самия влак. сякаш съм се качила във влак в обратната посока и той потегля. тичам, но няма как да ги стигна.


...
събудих се отпаднала, неспособна дори на една цигара. направих си огромна салата и се натъпках, но надали и това ще свърши работа. може би хубавата вечер с вино, която се очертава, ще го направи. :)