тревата се отвори пред вятъра: лента снижени снопове, в която пътят се очертаваше нееднозначно, но ясно. над нас се движеха облаци: бели, нахранени, безразлични, влачеха сенчестите си кореми над хълмове и реки.
в този миг нищо не изглеждаше невъзможно.
ако няма път, ще проправим
никога не съм си падала по уиски. помня как веднъж, бях ужасно пияна, някакъв тип дойде и ми бутна чаша в ръката като измърмори нещо. помислих, че отива в тоалетната или нещо подобно; подържах я известно време, после я оставих и си поръчах водка. той се върна след половин час, каза "наздраве" и ми разясни, че, видиш ли, всъщност искал да ме почерпи и защо съм пиела водка, като онова в чашата било джони уокър. без майтап. "ми... не се кефя на уиски, но мерси", и си глътнах водката. "абе мацка... тва е джони уокър бе..." и се завлачи нанякъде.
keep walking, baby
продължихме. нямахме посока, просто следвахме облаците, които изглеждаха напълно сигурни в движението си: бавно, почти незабележимо прекосяваха хладното синьо небе; по залез щяха да се оцветят в кърваво, но това не би ги смутило. тази кръв не е тяхна, не съм сигурна чия е, но те са невинни. невинни като бялата кърпа, която вероника подава на исус по пътя към разпятието; невинни и също толкова безсъзнателни.
сега тази кърпа е в някаква световноизвестна крипта, покрай нея се тълпят очи-фотоапарати и запечатват чудото, единствената снимка на христос. ден по-късно ще отлетят към лувъра и ще дъвчат сандвичи пред мона лиза; а после нотрдам и...
home is where the heart is
някои никога не успяват да пораснат. слагат маска на приспособяване, която убеждава невъоръженото око за няколко секунди: точно толкова, че да преминеш и да се усмихнеш, да бъдеш забравен и спокойно да продължиш по пътя си. всичко е наред.
през нощта ще сънуваш моста отпреди петнадесет години, след който те чака лятото: и дългите му дни, и смахнатите фантазии, и клечките, с които говориш с духове.
и тъгата, когато тези духове спрат да ти отговарят.
веднъж, преди адски много време, пътувах в рейса и майка ми, дали за да ме накара да млъкна или друго, ми каза, че ако много искаш нещо и го повториш наум сто пъти, то непременно се сбъдва.
реших, че ако ще си пожелавам нещо, трябва да го формулирам съвсем еднозначно, така че г-н бог да няма как да се измъкне с глупави оправдания, че не е разбрал. измислих ужасно дълго изречение с няколко подчинени, записах го и започнах да повтарям наум.
моста, лятото, мостът се срива, аз оставам там с приятелите ми завинаги или поне достатъчно дълго, че да ни омръзне. лятото не свършва или пък свършва, когато решим. може да завали сняг за няколко дни, що не, но после пак ще е лято и така нататък.
мостът е срутен и всичко е възможно.
като се замисля, и сега не разсъждавам много по-зряло. какво пък.
. . .
...кво да се прави, такива сме всичките: седим, пием и си говорим; изведнъж на някой му прищраква нещо и излиза, без дори да се сбогува. и после не го виждаме дълго, понякога с векове. плащаме му пиенето и му пожелаваме лек път, после ще разказва:
добрите приятели не се страхуват един за друг. понякога пътуват заедно, но не се изпращат; понякога са жестоки, но не се утешават.
и нищо не е загубено, никога нищо не е загубено -
when i get back, i'll drop a line
Wednesday, June 18, 2008
Tuesday, June 17, 2008
федър
...сега си спомням, когато те попитах: кое е добро и кое не е добро?
ти каза, че няма отговор. каза, че всъщност отговорът е преди способността да отговорим и да го изразим с думи или не отговори изобщо. не помня, но често се връщам към това и понеже нямам дар слово да обясня какво си имал предвид, бих казала, че отговорът е интуитивен.
но и това не е достатъчно, федър.
чудя се къде си сега. сигурно четеш, облегнат на някакво дърво в покрайнините; разпънал си синята палатка на плажа и пиеш бира, а вълните достигат пръстите на краката ти. ставаш и с бутилка в ръка започваш да танцуваш; наричаш го "танц", а това са поредица от абсурдни, неуместни движения, над които избухва твоята луда усмивка и те превръща в дете, каквото винаги си бил отвътре. после вадиш хартиен плик с ябълки, локум, цигари, вино. книга, керуак или милър примерно; окъсана тетрадка, в която записваш шантавите си мисли, а после дълго се чудиш какво си знаел тогава, което не знаеш сега.
разплача ли се или разкрещя пред теб, ти се усмихваш: усмивката не е стена, а огледало. и аз спирам, не от утеха, а срам. черните струйки под очите ми дълбаят едни и същи вади: надолу към скулата, вляво, до ъгълчето на устата -
и така нататък, федър, наистина ми е писнало да мисля за себе си.
ти каза, че няма отговор. каза, че всъщност отговорът е преди способността да отговорим и да го изразим с думи или не отговори изобщо. не помня, но често се връщам към това и понеже нямам дар слово да обясня какво си имал предвид, бих казала, че отговорът е интуитивен.
но и това не е достатъчно, федър.
чудя се къде си сега. сигурно четеш, облегнат на някакво дърво в покрайнините; разпънал си синята палатка на плажа и пиеш бира, а вълните достигат пръстите на краката ти. ставаш и с бутилка в ръка започваш да танцуваш; наричаш го "танц", а това са поредица от абсурдни, неуместни движения, над които избухва твоята луда усмивка и те превръща в дете, каквото винаги си бил отвътре. после вадиш хартиен плик с ябълки, локум, цигари, вино. книга, керуак или милър примерно; окъсана тетрадка, в която записваш шантавите си мисли, а после дълго се чудиш какво си знаел тогава, което не знаеш сега.
разплача ли се или разкрещя пред теб, ти се усмихваш: усмивката не е стена, а огледало. и аз спирам, не от утеха, а срам. черните струйки под очите ми дълбаят едни и същи вади: надолу към скулата, вляво, до ъгълчето на устата -
и така нататък, федър, наистина ми е писнало да мисля за себе си.
Sunday, June 15, 2008
желание за писане
до върха на обувките: адски тъпо,
моят ангел смуче палеца си
в потната ръка на юни:
тези седмици, те нищо не значеха
къде е пясъкът от сутрешните часове в които
леглото ми се пръскаше в микроинфаркти
сини сутрини, сини като пръсти
впивали се твърде дълго и кръвта
е оттеглила войските си от шията
няма смърт, крещят билборди под които
се разхождам и отдръпвам мерника си
от неща, далечни до омръзване
до върха на обувките: адски тъпо,
моят ангел смуче палеца си
в потната ръка на юни:
тези седмици, те нищо не значеха
къде е пясъкът от сутрешните часове в които
леглото ми се пръскаше в микроинфаркти
сини сутрини, сини като пръсти
впивали се твърде дълго и кръвта
е оттеглила войските си от шията
няма смърт, крещят билборди под които
се разхождам и отдръпвам мерника си
от неща, далечни до омръзване
Friday, June 13, 2008
п.п.
ще те намеря
в някоя от улиците: все така загубена,
с чадъри от сарказъм, а небето
ще е безпощадно ярко. "летят мухите ниско",
пееш, а от джобовете ти ще капе нещо.
ще те намеря
някъде из улиците: загубена
като дете или старица с алцхаймер.
нелепа с огромния чадър под небето,
твърде ярко за декември: летят
мухите ниско, летят
мухите
птиците
и времето
ще те намеря
в някоя от улиците: все така загубена,
с чадъри от сарказъм, а небето
ще е безпощадно ярко. "летят мухите ниско",
пееш, а от джобовете ти ще капе нещо.
ще те намеря
някъде из улиците: загубена
като дете или старица с алцхаймер.
нелепа с огромния чадър под небето,
твърде ярко за декември: летят
мухите ниско, летят
мухите
птиците
и времето
recipe for rebirth
- ...и няколко дни по-късно се озовах тук. това е.
- това е всичко?
- всичко, което си спомням.
висока тъмна фигура, изрязана в яркожълт прозорец. изостреният пръст на перо, мирис на мастило. произволно разпиляни ъгли.
срязване.
-... но вие го знаехте така или иначе, нали?
усмивка.
- защо, по дяволите, поискахте да го разкажа?
- добър слушател съм. пък и, ако ще правим това, за което си дошъл, не е зле да си припомниш още веднъж всичко и да помислиш пак дали си готов да се разделиш с него.
- мислил съм достатъчно.
- ти си хлапе. ти не мислиш; залюти ли ти на очите, се втурваш да смъкваш картините от стената и вярваш, че това ще помогне.
стените са голи.
- ...само че не помага. виж си подутите очи, приличаш на недоспал мъченик. и откога не си се хранил?
бута пред него чиния с кървавочервено месо.
- не ми се яде.
- е, както решиш.
огромен къс увисва в устата на черната фигура, кръвта потича на тънки струйки. избърсва ги с ръкав и се облизва.
- виждам, че си нетърпелив. обаче няма защо да бързаш. наслади се на паметта си за последно; заиграй се с някой натрапчив и дразнещ спомен, стопи го, размачкай го и го извай така, че да ти хареса. разкажи го няколко пъти, с различна интонация. не го променяй изведнъж; започни от някой детайл: примерно онази покривка, тя не беше зелена, тя беше в червено каре, спускаше се почти до земята; и не беше лято, а някаква ранна есен, във всеки случай листата бяха кървавочервени, а после окапаха; и няма нищо по-красиво от късната есен... и така нататък. важното е да си повярваш сам; ужасно е да съзнаваш, че си лъжец.
беше лято: купа с череши върху масата и светлината отляво, в източния прозорец, когато телефонът иззвъня.
всъщност лятото беше към края си; циганско лято, което си е ранна есен. черешите са презрели и е по-добре да купиш круши, купа с яркожълти круши върху масата. въпреки че изглеждат като восъчни, защото през октомври крушите са хилави и недорасли, ти си извървял дълги, хлъзгави улички, преди да намериш последната сергия, последните восъчни круши, последният ден на есента. на следващия ден вали сняг; на по-следващия също, тогава подметките затъват в бялото и е толкова красиво, че не ти се прибира.
купата на масата е празна и си наливаш чаша вино, облегнат на прозореца, в който слънцето залязва.
"беше дълъг ден", мислиш си, ужасно дълъг ден.
и се надяваш, че зимата ще свърши скоро.
- ...и няколко дни по-късно се озовах тук. това е.
- това е всичко?
- всичко, което си спомням.
висока тъмна фигура, изрязана в яркожълт прозорец. изостреният пръст на перо, мирис на мастило. произволно разпиляни ъгли.
срязване.
-... но вие го знаехте така или иначе, нали?
усмивка.
- защо, по дяволите, поискахте да го разкажа?
- добър слушател съм. пък и, ако ще правим това, за което си дошъл, не е зле да си припомниш още веднъж всичко и да помислиш пак дали си готов да се разделиш с него.
- мислил съм достатъчно.
- ти си хлапе. ти не мислиш; залюти ли ти на очите, се втурваш да смъкваш картините от стената и вярваш, че това ще помогне.
стените са голи.
- ...само че не помага. виж си подутите очи, приличаш на недоспал мъченик. и откога не си се хранил?
бута пред него чиния с кървавочервено месо.
- не ми се яде.
- е, както решиш.
огромен къс увисва в устата на черната фигура, кръвта потича на тънки струйки. избърсва ги с ръкав и се облизва.
- виждам, че си нетърпелив. обаче няма защо да бързаш. наслади се на паметта си за последно; заиграй се с някой натрапчив и дразнещ спомен, стопи го, размачкай го и го извай така, че да ти хареса. разкажи го няколко пъти, с различна интонация. не го променяй изведнъж; започни от някой детайл: примерно онази покривка, тя не беше зелена, тя беше в червено каре, спускаше се почти до земята; и не беше лято, а някаква ранна есен, във всеки случай листата бяха кървавочервени, а после окапаха; и няма нищо по-красиво от късната есен... и така нататък. важното е да си повярваш сам; ужасно е да съзнаваш, че си лъжец.
беше лято: купа с череши върху масата и светлината отляво, в източния прозорец, когато телефонът иззвъня.
всъщност лятото беше към края си; циганско лято, което си е ранна есен. черешите са презрели и е по-добре да купиш круши, купа с яркожълти круши върху масата. въпреки че изглеждат като восъчни, защото през октомври крушите са хилави и недорасли, ти си извървял дълги, хлъзгави улички, преди да намериш последната сергия, последните восъчни круши, последният ден на есента. на следващия ден вали сняг; на по-следващия също, тогава подметките затъват в бялото и е толкова красиво, че не ти се прибира.
купата на масата е празна и си наливаш чаша вино, облегнат на прозореца, в който слънцето залязва.
"беше дълъг ден", мислиш си, ужасно дълъг ден.
и се надяваш, че зимата ще свърши скоро.
Saturday, June 7, 2008
...защото си удавник, а те скубя
с крясъци: Спасение
в 5 сутринта е фалшива монета
гола,
облегната на рамката на леглото,
зад която светът ми се срива.
не искам да те помня все така
не искам да те помня изобщо
сънят ми е хлъзгав и потен претъпкан с монети
телефон в чиито вени плъзват непознати гласове
изстрелват залповете си в главата ми докато се пръсне
в леглото
където спиш и хапеш устните си:
още час и нещо
и ще съм твоя: унизена до поискване, летяща
твърде ниско -
ще вали?
с крясъци: Спасение
в 5 сутринта е фалшива монета
гола,
облегната на рамката на леглото,
зад която светът ми се срива.
не искам да те помня все така
не искам да те помня изобщо
сънят ми е хлъзгав и потен претъпкан с монети
телефон в чиито вени плъзват непознати гласове
изстрелват залповете си в главата ми докато се пръсне
в леглото
където спиш и хапеш устните си:
още час и нещо
и ще съм твоя: унизена до поискване, летяща
твърде ниско -
ще вали?
Friday, June 6, 2008
какво искаш? да срежа вените си или
това е твърде евтино
за теб. за теб, за теб, за теб -
нищо повече от
гърло
водещо към задника на бездна
може би
тази мелодия ми е позната отпреди
може би
съм танцувала на нея, а може би
иглата ти заплела се е в лентата
въртиш се /все пак!/ все пак се
въртиш
около мен, и ми призлява
какво още искаш, да отлепя
ли кожата си? - ето я. смъкни и вените, плътта
това е твърде евтино
за теб. за теб, за теб, за теб -
нищо повече от
гърло
водещо към задника на бездна
може би
тази мелодия ми е позната отпреди
може би
съм танцувала на нея, а може би
иглата ти заплела се е в лентата
въртиш се /все пак!/ все пак се
въртиш
около мен, и ми призлява
какво още искаш, да отлепя
ли кожата си? - ето я. смъкни и вените, плътта
Wednesday, June 4, 2008
записвай си сънищата
гледаме цирк на някаква гара
прикривам цинизма си с ръка
като недъг
санитарки и медицински сестри изпълняват сложни акробатични фигури
дъждът ме натъжава, казвам му че този свят би могъл да е и по-хубав
границата между мечтател и просто смахнат е твърде тънка
но някои обичат да поглеждат в кофите
просто за разнообразие
жената-мъж от дианабад продава фъстъци
дъжд от люспи, меки и солени като
избледняващ сън в глава, откъсната и хвърлена през прозореца
минувачите прочитат носталгия в очите и, но
"това не е първият живот,
няма да е и последният", преди да се търколи надолу по улицата на
неограничените възможности
и пликове с месо във фризер
шизо сън
аз и евгени заминаваме някъде, оказваме се на някаква гара, където гледаме цирк.
гарата ми е позната, но не се сещам откъде. седим на каменна ограда и гледаме как болнични санитарки и медсестри изпълняват акробатски номера, подреждайки се една върху друга.
там е и жената-мъж от дианабад, евгени го нарича "лудия милко", който влачи със себе си дете-идиотче с мръсна черна коса. евгени и милко имат някакъв проблем с бащите си.
евгени снима непрекъснато: акробатите, мен, когато си мисли, че не гледам и т.н.
запознава ме с 3 негови приятелки, които си тръгват (2 от тях), 3тата разказва виц и забелязва, че ние се натискаме. става и си тръгва огорчена. първо правим секс за кратко, а после гледаме небето или нещо такова.
седим в една тъмна обща баня, където той ми разказва за милко; тогава милко се появява.
започваме да се гоним, аз се крия зад евгени; после бягам сама от тях в подлеза. детето се появява отвсякъде, но аз бягам много бързо.
(на гарата евгени фотографира куче и коте, по някакъв начин снимките му се превръщат в плюшени играчки. казвам: какъв готин мъж с хоби - плюшени играчки и се хиля, но се оказва че го казвам на някаква негова приятелка и пак се хиля)
имаше и пликове с месо във фризери.
гледаме цирк на някаква гара
прикривам цинизма си с ръка
като недъг
санитарки и медицински сестри изпълняват сложни акробатични фигури
дъждът ме натъжава, казвам му че този свят би могъл да е и по-хубав
границата между мечтател и просто смахнат е твърде тънка
но някои обичат да поглеждат в кофите
просто за разнообразие
жената-мъж от дианабад продава фъстъци
дъжд от люспи, меки и солени като
избледняващ сън в глава, откъсната и хвърлена през прозореца
минувачите прочитат носталгия в очите и, но
"това не е първият живот,
няма да е и последният", преди да се търколи надолу по улицата на
неограничените възможности
и пликове с месо във фризер
шизо сън
аз и евгени заминаваме някъде, оказваме се на някаква гара, където гледаме цирк.
гарата ми е позната, но не се сещам откъде. седим на каменна ограда и гледаме как болнични санитарки и медсестри изпълняват акробатски номера, подреждайки се една върху друга.
там е и жената-мъж от дианабад, евгени го нарича "лудия милко", който влачи със себе си дете-идиотче с мръсна черна коса. евгени и милко имат някакъв проблем с бащите си.
евгени снима непрекъснато: акробатите, мен, когато си мисли, че не гледам и т.н.
запознава ме с 3 негови приятелки, които си тръгват (2 от тях), 3тата разказва виц и забелязва, че ние се натискаме. става и си тръгва огорчена. първо правим секс за кратко, а после гледаме небето или нещо такова.
седим в една тъмна обща баня, където той ми разказва за милко; тогава милко се появява.
започваме да се гоним, аз се крия зад евгени; после бягам сама от тях в подлеза. детето се появява отвсякъде, но аз бягам много бързо.
(на гарата евгени фотографира куче и коте, по някакъв начин снимките му се превръщат в плюшени играчки. казвам: какъв готин мъж с хоби - плюшени играчки и се хиля, но се оказва че го казвам на някаква негова приятелка и пак се хиля)
имаше и пликове с месо във фризери.
защото е удавник
защото е удавник и
така са привикнали очите му: във всяка картина търсят
детайла,
за който да се заловят.
вкопчват се в него, изстискват го и попиват, докато
се загубят с картината. защото е удавник и
нищо
сигурно не съществува
освен дъното.
по повърхността танцуват
по повърхността танцуват слънчеви петна,
разплискват тялото си, но
топлината достига само до определена дълбочина.
той живее с придънните риби, танцува с опашките им
разхожда се из потънали кораби, сваля камъни от мъртвите
за да могат да изплуват и, като синкави мехури въздух,
да се пръснат в слънчеви петна
ако слънцето изгрее от запад
тази сутрин
ако слънцето изобщо не изгрее
тази сутрин,
той как ще разбере? - светът се срива, пеят чайките,
и отломките ще паднат във морето, ще потънат
твърде бавно, за да раздвижат дълбокото, където е той:
водата поглъща звука, светлината, смъртта. но той се усмихва
/тихо/,
защото е удавник.
така са привикнали очите му: във всяка картина търсят
детайла,
за който да се заловят.
вкопчват се в него, изстискват го и попиват, докато
се загубят с картината. защото е удавник и
нищо
сигурно не съществува
освен дъното.
по повърхността танцуват
по повърхността танцуват слънчеви петна,
разплискват тялото си, но
топлината достига само до определена дълбочина.
той живее с придънните риби, танцува с опашките им
разхожда се из потънали кораби, сваля камъни от мъртвите
за да могат да изплуват и, като синкави мехури въздух,
да се пръснат в слънчеви петна
ако слънцето изгрее от запад
тази сутрин
ако слънцето изобщо не изгрее
тази сутрин,
той как ще разбере? - светът се срива, пеят чайките,
и отломките ще паднат във морето, ще потънат
твърде бавно, за да раздвижат дълбокото, където е той:
водата поглъща звука, светлината, смъртта. но той се усмихва
/тихо/,
защото е удавник.
Monday, June 2, 2008
малката стрелка спира върху без една: колебае се шестдесет секунди, а после изсича кръгла, плътна минута. капва върху плочките и се разплисква в лицето ми:
осем е,
а аз чакам от цяла вечност нещо, което няма да дойде.
плъхове изпълзяват от канавката. между зъбите си влачат страх и не е чудно, че вони.
страхът вони.
по стените на подземния канал безименни мъртъвци опитват плътността на пръстите си; разглеждат върховете им с любопитство, оставила ли е слузта следи?
не са гнусливи, вече не.
но аз съм; вонята им ме смазва, прегъва, натиква в стъклено око и изтъркулва надолу по улицата.
това не е вкъщи. трябваше да е вкъщи, обаче не е. откъде се взеха тези нагъсто наредени колони, този твърде нисък таван и под, хлъзгав като разколебано око?
промъквам се, спъвам се, просмуквам се в килима - вкъщи няма килим - попивам и избивам по долния таван като влага. прокапвам в стъклен буркан, водата ме притиска, докато се втвърдя: имам форма, но това не е вкъщи.
чия е ръката, която ме взима; чия е празната очна кухина, в която плувам; чий е светът, който виждам? - нима вкъщи е стъклено око.
Огледалото е безизразно: но аз му вярвам, от време на време изпитвам истерична нужда от обективност. Точните науки са обективни. В техните тетрадки се чувствам сигурна, защото за грешния път има обяснение, има и опрощение няколко реда назад, където разсеяното око е пропуснало нещо и съжалява; има и изкупление в задрасканите, откъснати страници.
А понякога има и верен отговор:
и той успокоява духа.
Духът е странно животно, лута се из какви ли не безплътни измислици, губи почва и залита там, където всичко е уж най-неоспоримо. В един миг седиш с приятелите си, пиете вино, смеете се; в следващия - стъкленото око се надига от гърлото, проправя си път към светлото и поглежда. И това вече не са те, моите или нечии приятели; това вече не е вино и не е смешно, изобщо не е смешно. Това вече не съм аз.
Огледалото е безизразно, но точно днес е празно, както е празна главата ми.
Духът се вдига на пръсти над числата, стъпва леко по острите им носове и си припява:
две и две е колкото реша...
На онзи плаж го срещнах: изглеждаше остарял, но не казах нищо. Би било неучтиво.
- Никога ли не си се опитвала?
- Какво да съм се опитвала?
Пясъкът изтънява, от дълбочините като поличба се вдигат две риби; отвръщам му:
- Наистина ли две са достатъчни за стотици хора?
Плажът е празен като огледало. Той е празен, самият той е плаж; а аз се опитвам да почернея, но изгарям.
- Ти обичаш ли риба?, пита ме.
Чудесен е. Не знам какво биха правили без него: едно така загубено момче на две хиляди години, с мършави риби в ръцете и смъртно, но чисто сърце. Гладна съм, но гладът е приятен; както е приятен пясъкът, който изстива под нас; както е приятно да изстиваме заедно. И бих искала да му кажа, че съм опитвала.
Но той знае:
- Достатъчни са.
осем е,
а аз чакам от цяла вечност нещо, което няма да дойде.
плъхове изпълзяват от канавката. между зъбите си влачат страх и не е чудно, че вони.
страхът вони.
по стените на подземния канал безименни мъртъвци опитват плътността на пръстите си; разглеждат върховете им с любопитство, оставила ли е слузта следи?
не са гнусливи, вече не.
но аз съм; вонята им ме смазва, прегъва, натиква в стъклено око и изтъркулва надолу по улицата.
това не е вкъщи. трябваше да е вкъщи, обаче не е. откъде се взеха тези нагъсто наредени колони, този твърде нисък таван и под, хлъзгав като разколебано око?
промъквам се, спъвам се, просмуквам се в килима - вкъщи няма килим - попивам и избивам по долния таван като влага. прокапвам в стъклен буркан, водата ме притиска, докато се втвърдя: имам форма, но това не е вкъщи.
чия е ръката, която ме взима; чия е празната очна кухина, в която плувам; чий е светът, който виждам? - нима вкъщи е стъклено око.
Огледалото е безизразно: но аз му вярвам, от време на време изпитвам истерична нужда от обективност. Точните науки са обективни. В техните тетрадки се чувствам сигурна, защото за грешния път има обяснение, има и опрощение няколко реда назад, където разсеяното око е пропуснало нещо и съжалява; има и изкупление в задрасканите, откъснати страници.
А понякога има и верен отговор:
и той успокоява духа.
Духът е странно животно, лута се из какви ли не безплътни измислици, губи почва и залита там, където всичко е уж най-неоспоримо. В един миг седиш с приятелите си, пиете вино, смеете се; в следващия - стъкленото око се надига от гърлото, проправя си път към светлото и поглежда. И това вече не са те, моите или нечии приятели; това вече не е вино и не е смешно, изобщо не е смешно. Това вече не съм аз.
Огледалото е безизразно, но точно днес е празно, както е празна главата ми.
Духът се вдига на пръсти над числата, стъпва леко по острите им носове и си припява:
две и две е колкото реша...
На онзи плаж го срещнах: изглеждаше остарял, но не казах нищо. Би било неучтиво.
- Никога ли не си се опитвала?
- Какво да съм се опитвала?
Пясъкът изтънява, от дълбочините като поличба се вдигат две риби; отвръщам му:
- Наистина ли две са достатъчни за стотици хора?
Плажът е празен като огледало. Той е празен, самият той е плаж; а аз се опитвам да почернея, но изгарям.
- Ти обичаш ли риба?, пита ме.
Чудесен е. Не знам какво биха правили без него: едно така загубено момче на две хиляди години, с мършави риби в ръцете и смъртно, но чисто сърце. Гладна съм, но гладът е приятен; както е приятен пясъкът, който изстива под нас; както е приятно да изстиваме заедно. И бих искала да му кажа, че съм опитвала.
Но той знае:
- Достатъчни са.
Sunday, June 1, 2008
анатомия за начинаещи
със сигурност би казал нещо умно, ако можеше да движи челюстта си. отчупените парчета не се поддаваха на никакъв контрол, а обезболяващото сковаваше мозъка му в тих унес: пукнатината на тавана пълзи, изостря се, разклонява се. нокътят и се забива в ъгъла. още секунда и ще се пречупи, ще изтече до ръбовете, таванът ще се срине...
секундата е вечност.
джобовете му са натъпкани с време; то се втечнява и прокапва: кап. кап. кап.
капенето е непоносимо, но той не го чува.
лежи с отметната глава, зяпа пукнатината, а челюстта му, отчупена и сглобена калпаво, лежи в порцеланова чинийка върху масата. до нея има купа с ябълки, които не може да отхапе, чаша чай и днешният вестник.
той не знае, че днес е първи юни две хиляди и осма година. дори да му кажа, няма да повярва: живял е по-малко от двадесет и пет години, що за глупост е това две хиляди и осем?
числата са абстракция. времето е течно и капе: кап. кап. кап.
започва да брои капките на пръсти: едно, две, три, четири... петият липсва, но не е върху масата. затиснат е под отчупен къс бетонен парапет, посинява и почернява: пръст на две хиляди и осем години, жълтеникав нокът и памет, съсирена в капка кръв върху отчупената кост. изсъхнал костен мозък, атрофираща плът, но въпреки всичко, нокътят расте.
въпреки всичко, вечността е секунда, мисли си той, а после спира да мисли, защото иглата е пробила вената и обезболяващото изтича към мозъка с устрема на кръстоносец.
никога вече болка, никога вече, обещавам му и знам, че ще спазя обещанието си.
никога вече и последната секунда, в която сърцето ти бие; и последната секунда, в която сърцето ти е твоето сърце. последната секунда, в която ти си ти:
открехнати очи,
пред които почти двадесет и пет години изтичат за секунда:
и секундата,
в която нито аз, нито ти знаем кой умира:
облегнати на бетонен парапет, който ще се счупи, а после,
обещавам ти,
ще летим
цяла вечност.
със сигурност би казал нещо умно, ако можеше да движи челюстта си. отчупените парчета не се поддаваха на никакъв контрол, а обезболяващото сковаваше мозъка му в тих унес: пукнатината на тавана пълзи, изостря се, разклонява се. нокътят и се забива в ъгъла. още секунда и ще се пречупи, ще изтече до ръбовете, таванът ще се срине...
секундата е вечност.
джобовете му са натъпкани с време; то се втечнява и прокапва: кап. кап. кап.
капенето е непоносимо, но той не го чува.
лежи с отметната глава, зяпа пукнатината, а челюстта му, отчупена и сглобена калпаво, лежи в порцеланова чинийка върху масата. до нея има купа с ябълки, които не може да отхапе, чаша чай и днешният вестник.
той не знае, че днес е първи юни две хиляди и осма година. дори да му кажа, няма да повярва: живял е по-малко от двадесет и пет години, що за глупост е това две хиляди и осем?
числата са абстракция. времето е течно и капе: кап. кап. кап.
започва да брои капките на пръсти: едно, две, три, четири... петият липсва, но не е върху масата. затиснат е под отчупен къс бетонен парапет, посинява и почернява: пръст на две хиляди и осем години, жълтеникав нокът и памет, съсирена в капка кръв върху отчупената кост. изсъхнал костен мозък, атрофираща плът, но въпреки всичко, нокътят расте.
въпреки всичко, вечността е секунда, мисли си той, а после спира да мисли, защото иглата е пробила вената и обезболяващото изтича към мозъка с устрема на кръстоносец.
никога вече болка, никога вече, обещавам му и знам, че ще спазя обещанието си.
никога вече и последната секунда, в която сърцето ти бие; и последната секунда, в която сърцето ти е твоето сърце. последната секунда, в която ти си ти:
открехнати очи,
пред които почти двадесет и пет години изтичат за секунда:
и секундата,
в която нито аз, нито ти знаем кой умира:
облегнати на бетонен парапет, който ще се счупи, а после,
обещавам ти,
ще летим
цяла вечност.
Историкът
Край,
това беше последният ред. Оставаше точката.
Постави я с почти патетичен жест: така трябва да свърши всяко велико дело.
Някъде в далечината биеше сутрешна камбана. Дръпна пердетата: наистина беше утро; утро, каквото не беше виждал отдавна. Мокро, безпаметно, освежаващо.
Опита се да си спомни последното утро, преди да се затвори в тази малка стая, за да разкаже историята, която трябваше да бъде разказана. За да събере и подреди разпилените спомени на хиляди хора. За да им върне нишката, която съшиваше фрагментите и придаваше смисъл на кръвта, престъплението, болката и разпиляното време.
Това е смисълът на историята, написа той: тя трябва да бъде разказвана, за да разберем пътя си и да не повтаряме старите грешки. Във време, което истерично грешеше еднакво, печаташе еднакви некролози, крещеше еднакви лозунги, той се отдръпна, заключи се в стаята си и започна да пише.
Необходимо беше време, за да отсее плявата: самият той дете на обърканото време, не беше лесно да се отдръпне и да погледне отстрани. Трябваше безмилостно, окончателно да среже нишките, които го свързваха със света; да отлепи люспите си, да пожертва всичко, което наричаше свой живот и което не представляваше нищо в онзи свят.
"Защото животът ни сега, каза той на някого тогава, е нищо повече от поредица случайни стъпки, случайни срещи, случайни зачатия и случайна смърт. А може да е много повече."
Оттогава не беше проговарял на глас. Години наред лепеше фрагменти, събираше изродените форми в съдове, отваряше гробници и затваряше очите на изгнили трупове,
защото историята е ранено и свирепо животно, до което той се приближаваше с години: предпазливо, за да го успокои и приспи. И да започне отначало.
Сега трябваше да се върне. Да върне историята обратно в ръцете им, за да я погребат заедно със страха си; в точно това утро със светещи локви и измито лице, отключи вратата и излезе навън.
Светът е прекрасен и нов всеки ден. Срязва вените си и оставя мръсната кръв да изтече, а после заспива; а докато спи между краката му изпълзява нов, прекрасен свят. Мъртвите са тихи, новородените пищят възторжено; светът ликува от самото си раждане.
Възхитена еднодневка с измити, наивни очи: няма страх, няма смърт, няма история.
Той не усети кога изпусна листовете и те се разпиляха; вляха се в случайно въздушно течение, разбъркаха се и отлетяха.
Не бяха необходими. Никога не са били необходими.
Историците изгниват в библиотеките, опитвайки се да измислят история.
История няма, има библиотеки. Няма ключ, има широк, открит път, над който утрото окачва измитите си очи.
Историкът изтъня като лист хартия, огъна се и затрепера във влажния въздух.
Едно притичващо дете го грабна и сгъна корабче,
защото локвата така приличаше на езеро.
Край,
това беше последният ред. Оставаше точката.
Постави я с почти патетичен жест: така трябва да свърши всяко велико дело.
Някъде в далечината биеше сутрешна камбана. Дръпна пердетата: наистина беше утро; утро, каквото не беше виждал отдавна. Мокро, безпаметно, освежаващо.
Опита се да си спомни последното утро, преди да се затвори в тази малка стая, за да разкаже историята, която трябваше да бъде разказана. За да събере и подреди разпилените спомени на хиляди хора. За да им върне нишката, която съшиваше фрагментите и придаваше смисъл на кръвта, престъплението, болката и разпиляното време.
Това е смисълът на историята, написа той: тя трябва да бъде разказвана, за да разберем пътя си и да не повтаряме старите грешки. Във време, което истерично грешеше еднакво, печаташе еднакви некролози, крещеше еднакви лозунги, той се отдръпна, заключи се в стаята си и започна да пише.
Необходимо беше време, за да отсее плявата: самият той дете на обърканото време, не беше лесно да се отдръпне и да погледне отстрани. Трябваше безмилостно, окончателно да среже нишките, които го свързваха със света; да отлепи люспите си, да пожертва всичко, което наричаше свой живот и което не представляваше нищо в онзи свят.
"Защото животът ни сега, каза той на някого тогава, е нищо повече от поредица случайни стъпки, случайни срещи, случайни зачатия и случайна смърт. А може да е много повече."
Оттогава не беше проговарял на глас. Години наред лепеше фрагменти, събираше изродените форми в съдове, отваряше гробници и затваряше очите на изгнили трупове,
защото историята е ранено и свирепо животно, до което той се приближаваше с години: предпазливо, за да го успокои и приспи. И да започне отначало.
Сега трябваше да се върне. Да върне историята обратно в ръцете им, за да я погребат заедно със страха си; в точно това утро със светещи локви и измито лице, отключи вратата и излезе навън.
Светът е прекрасен и нов всеки ден. Срязва вените си и оставя мръсната кръв да изтече, а после заспива; а докато спи между краката му изпълзява нов, прекрасен свят. Мъртвите са тихи, новородените пищят възторжено; светът ликува от самото си раждане.
Възхитена еднодневка с измити, наивни очи: няма страх, няма смърт, няма история.
Той не усети кога изпусна листовете и те се разпиляха; вляха се в случайно въздушно течение, разбъркаха се и отлетяха.
Не бяха необходими. Никога не са били необходими.
Историците изгниват в библиотеките, опитвайки се да измислят история.
История няма, има библиотеки. Няма ключ, има широк, открит път, над който утрото окачва измитите си очи.
Историкът изтъня като лист хартия, огъна се и затрепера във влажния въздух.
Едно притичващо дете го грабна и сгъна корабче,
защото локвата така приличаше на езеро.
счупих стъклото
за да разбера
че светът вън е прекрасен и нов
и изровените антики
са фалшиви
нахрани ме с крясъци
напълни ме с минало
защото съм празна
в един препълнен град
фойерверки
излитат между бедрата на вселената
време за начало
и напразно съм изравяла антики
от епоха
погребана отдавна
с отворени
очи
счупих стъклото
но въпреки това
дъждът изтече по пръстите ми като восък
бях прогизнала отвътре
бях изгнила и
сънувах пустини твърде дълго
светът се разбива под моя прозорец
светът се разбива под моя прозорец
с ликуващи крясъци
фойерверки
излитат между бедрата на вселената
с непоносима светлина
вестниците връщат брояча на нулата
защото е време за начало
и финалните надписи
звучат фалшиво
за да разбера
че светът вън е прекрасен и нов
и изровените антики
са фалшиви
нахрани ме с крясъци
напълни ме с минало
защото съм празна
в един препълнен град
фойерверки
излитат между бедрата на вселената
време за начало
и напразно съм изравяла антики
от епоха
погребана отдавна
с отворени
очи
счупих стъклото
но въпреки това
дъждът изтече по пръстите ми като восък
бях прогизнала отвътре
бях изгнила и
сънувах пустини твърде дълго
светът се разбива под моя прозорец
светът се разбива под моя прозорец
с ликуващи крясъци
фойерверки
излитат между бедрата на вселената
с непоносима светлина
вестниците връщат брояча на нулата
защото е време за начало
и финалните надписи
звучат фалшиво
Subscribe to:
Posts (Atom)