анатомия за начинаещи

със сигурност би казал нещо умно, ако можеше да движи челюстта си. отчупените парчета не се поддаваха на никакъв контрол, а обезболяващото сковаваше мозъка му в тих унес: пукнатината на тавана пълзи, изостря се, разклонява се. нокътят и се забива в ъгъла. още секунда и ще се пречупи, ще изтече до ръбовете, таванът ще се срине...

секундата е вечност.
джобовете му са натъпкани с време; то се втечнява и прокапва: кап. кап. кап.
капенето е непоносимо, но той не го чува.

лежи с отметната глава, зяпа пукнатината, а челюстта му, отчупена и сглобена калпаво, лежи в порцеланова чинийка върху масата. до нея има купа с ябълки, които не може да отхапе, чаша чай и днешният вестник.
той не знае, че днес е първи юни две хиляди и осма година. дори да му кажа, няма да повярва: живял е по-малко от двадесет и пет години, що за глупост е това две хиляди и осем?
числата са абстракция. времето е течно и капе: кап. кап. кап.

започва да брои капките на пръсти: едно, две, три, четири... петият липсва, но не е върху масата. затиснат е под отчупен къс бетонен парапет, посинява и почернява: пръст на две хиляди и осем години, жълтеникав нокът и памет, съсирена в капка кръв върху отчупената кост. изсъхнал костен мозък, атрофираща плът, но въпреки всичко, нокътят расте.

въпреки всичко, вечността е секунда, мисли си той, а после спира да мисли, защото иглата е пробила вената и обезболяващото изтича към мозъка с устрема на кръстоносец.
никога вече болка, никога вече, обещавам му и знам, че ще спазя обещанието си.
никога вече и последната секунда, в която сърцето ти бие; и последната секунда, в която сърцето ти е твоето сърце. последната секунда, в която ти си ти:
открехнати очи,
пред които почти двадесет и пет години изтичат за секунда:
и секундата,
в която нито аз, нито ти знаем кой умира:

облегнати на бетонен парапет, който ще се счупи, а после,
обещавам ти,

ще летим
цяла вечност.