п.п.
(това не е стих. това е
опит за дума
зачатие. окървавено дете
което се опитвам да съживя,
докато
погледът ти се размива
по стъклото на епруветката. животът
не винаги е удивителен. погледни ме,
плача,
без това да означава
нещо.)

п.п.п.
(това не е стих. в 7
сутринта аз съм нищо повече
от настръхнал сън
търсещ ключовете си. ти
закъсняваш, а моят
часовник е спрял, сякаш
в шкафа ми има мъртвец.)

п.п.п.п.
(това не е ст

concrete beach

плажът, тънката му кожа от пясък
отдолу прозира
стоманата: изкуствен,
ръцете,
огъвали скелета му, се оттеглят
настъпват летовници, ярки хавлии
поглъщат дъха на варовик:

плажовете са мъртви, крещяха афиши
плажовете са мъртви но
никой не чува
сгънат прилежно във летния куфар




плажът, тънката му кожа от пясък
отдолу прозира
стоманата: изкуствен е,
a work of art. дело на ръце,
оттеглили се обратно в морето, а аз
дори не съм единствената тук.

безкрайно далече от всички пътища
без цигари
без мисли
слепият пулс в окото: виждала съм те преди
да задам въпроса си на времето
и всичко
казвам, всичко
да е въпрос на време

изплети от пясъка мрежа за мъртви риби
покани тълпите си, безумните деца
пътеките захапали опашките си
деня, разтворил устните си във прозявка
и мухите
спускащи се вътре на спирали
извикай другите, извикай другите
и другите, и другите, и другите

извикай
не съм тук, празнувайте с мен
колко много не съм тук
колко много не съм

към какво расте косата, срязла огледалото?:
протягам пръсти, не кървя, не
мога да бъда наранена.

synqt tazi nosht

vurvq po gorska pyteka, obrasla s visoki rasteniq otstrani, no vse pak e shiroka.
slynchevo e, toplo i hubavo po nqkakuv osoben nachin. vijdam, che pred men putekata se sybira s edna druga puteka i dvete zaedno produljavat napred. vdqsno ot men ima ograda s dvor, zad koqto sa vyrzani kucheta, no znam, che mogat da prokopaqt tunel pod ogradata.
strannoto e, che ne izpitvam nqkakyv osoben ujas ili strah, kachvam se na neshto kato vyzvishenie, kydeto te ne mogat da me dostignat i gi gledam.
ostavam s useshtaneto, 4e tova e nqkakva igra, che obshtuvam s tqh.
posle sobstvenicite na barakata v dvora (ediniqt e doktora :)) me kanqt vutre i zapochvame da si govorim razni neshta.

stranno, beshe hubav syn. kucheta, kucheta. vsyshtnost kuchki. :)

in the distance lies the future

sundayborn, i get revealed too painfully
what was it you were talking about?
hear me disappear
one more time

ancient mirrors stripped off references
no one's blind really
they just pretend

earth is round
& i'm falling off its edge

Artaud 2

There is a horde of ritual gestures in it to which we have no
key, seeming to obey a very precise, musical indication, with some-
thing added that does not usually belong to music and seems to be
aimed at encircling thought, hounding it down, leading it into a
sure, labyrinthine system. In fact everything in this theatre is
assessed with loving, unerring attention to detail. Nothing is left
either to chance or individual initiative. It is a kind of sublime
dance where the dancers are actors first and foremost.
We see them repeatedly carry out a kind of reanimation at a
measured tread. Just as they appear to be lost in a hopelessly
intricate maze of beats and we feel they are about to fall prey to
confusion, they have their own way of regaining their balance, a
peculiar arching, leg twisting stance which gives the impression of
a wet cloth about to be wrung to music - suddenly the floating
rhythm ends, the beat becomes clear on three final steps, inevitably
bringing them back to centre stage.
Everything is just as ordered and just as impersonal with them.
Not one rippling muscle, not one rolling eye does not seem to be-
long to a kind of deliberate accuracy directing everything, through
which everything happens. The odd thing is that in this systematic
depersonalisation, in the purely muscular facial expressions, like
feature masks, everything produces, conveys the utmost eflect.
We are seized with a kind of terror when we think of these
mechanical beings whose happiness and pain seem not to be their
own, but to obey tried and tested rituals as if governed by higher
intellects. In the last analysis, this impression of a higher, controlled
life is what strikes us most about this show, like a profane ritual.
It has the solemnity of a holy ritual - the hieratic costumes give
each actor a kind of dual body, dual Iimbs - and in his costume, the
stiff stilted artist seems merely his own effigy. Beside the booming,
pounding musical rhythm - there is a sustained hesitating fragile



music which seems to grind the most precious metals, where springs
of water bubble up as in a state of nature, where columns of
insects march through the plants, where the sound of light itself
appears to have been picked up, where the sounds of deep solitudes
seem distilled into crystal swarms.
Furthermore, aII these sounds are linked to movements, they are
like the natural conclusion of gestures with the same attributes. All
this with such a feeling of musical similarity, the mind is at last
obliged to confuse them, attributing the sound qualities of the
orchestra to the artist's hinged gesticulation - and vice versa.
An inhuman, sacred, miraculously revealing impression emanates
from the exquisite beauty of the women's headdress, a series of
radiant tiers made up of arrangements of multi-coloured feathers,
from pearls so lovely their colouring, their variegation seems so
justly to have been revealed, the crests tremble rhythmically,
seeming consciously to answer the trembling bodies. There are
also the other headdresses of a priestly appearance, in tiara form,
topped with egret crests and tufts of stiff flowers in pairs of
contrasting, strangely harmonised colours.
This throbbing ensemble full of rockets, flights, canals, detours
in all the directions of our inner and outer perception, creates
theatre as a sovereign idea such as it has been preserved for us
through the ages, to teach us what it ought never to have stopped
being. And this impression is increased by the fact that this show -
popuIar out there it seems, and profane - is like the daily bread of
these people's artistic feelings.
Aside from this show's stupendous precision, the thing which
seems to surprise and astonish us the most is this revealing aspect
of matter, suddenly seeming to disperse in signs, to teach us the
metaphysical identity of abstract and concrete and to teach it to us
in lasting gestures. For though we are familiar with its realistic
aspect, here it is raised to the nth power and absoltely stylised.
[...]

Artaud

Preface to The Theater and its Double
The Theater and Culture

Never before, when it is life that is in question, has there been so much talk of civilization and culture. And there is a curious parallel between this generalized collapse of life at the root of our present demoralization and our concern for a culture which has never been coincident with life, which in fact has been devised to tyrannize life.

Before speaking further about culture, I must remark that the world is hungry and not concerned with culture, and that the attempt to orient toward culture thoughts turned only toward hunger is a purely artificial expedient.

What is more important, it seems to me, is not so much to defend a culture whose existence has never kept a man from going hungry, as to extract, from what is called culture, ideas whose compelling force is identical with that of hunger.

We need to live first of all: to believe in what makes us live and that something makes us live – to believe that whatever is produced from the mysterious depths of ourselves need not forever haunt us as an exclusively digestive concern.

I mean that if it is important for us to eat first of all, it is even more important for us for us not to waste in the sole concern for eating our simple power of being hungry.

If confusion is the sign of the times, I see at the root of this confusion a rupture between things and words, between things and ideas and signs that are their representation.

Not, of course, for lack of philosophical systems: their number and contradictions characterize our old French and European culture: but where can it be shown that life, our life, has ever been affected by these systems? I will not say that philosophical systems must be applied directly and immediately: but of the following alternatives, one must be true:

Either these systems are within us and permeate our being to the point of supporting life itself (and this is the case, what use are books?), or they do not permeate us and therefore do not have the capacity to support life (and in this case what does their disappearance matter?).

We must insist upon the idea of culture-in-action, of culture growing within us like a new organ, a sort of second breath: and on civilization as an applied culture controlling even our subtlest actions, a presence of mind; the distinction between culture and civilization is an artificial one, providing two words to signify an identical function.

A civilized man judges and is judged according to his behavior, but even the term "civilized" leads to confusion: a cultivated "civilized" man is regarded as a person instructed in systems, a person who thinks in forms, signs, representations – a monster whose faculty of deriving thoughts from acts, instead of identifying acts with thoughts, is developed to an absurdity.

If our life lacks brimstone, i.e., a constant magic, it is because we choose to observe our acts and lose ourselves in consideration of their imagined form instead of being impelled by their force.

And this faculty is an exclusively human one. I would even say that is this infection of the human which contaminates ideas that should have remained divine" for far from believing that man invented the supernatural and the divine, I think it is man's age old intervention which has ultimately corrupted the divine within him.

All our ideas about life must be revised in a period when nothing any longer adheres to life; it is this painful cleavage which is responsible for the revenge of things; the poetry which is no longer within us and which we no longer succeed in finding in things suddenly appears on their wrong side: consider the unprecedented number of crimes whose perverse gratuitousness is explained only by our powerlessness to take complete possession of life.

If the theater has been created as an outlet for our repressions, the agonized poetry expressed in its bizarre corruptions of the facts of life demonstrates that life's intensity is still intact and asks only to be better directed.

But not matter how loudly we clamor for magic in our lives, we are really afraid of pursuing an existence entirely under its influence and sign.

Hence our confirmed lack of culture is astonished by certain grandiose anomalies: for example, on an island without any contact with modern civilization, the mere passage of a ship carrying only healthy passengers may provoke the sudden outbreak of diseases unknown on that island but a specialty of nations like our own: shingles, influenza, grippe, rheumatism, sinusitis, polyneuritis, etc...

Similarly, if we think Negroes smell bad, we are ignorant of the fact that anywhere but in Europe it is we whites who "smell bad". And I would even say that we give off an odor as white as the gathering of pus in an infected wound.

As iron can be heated until it turns white, so it can be said that everything that is excessive is white; for Asiatics white has become the mark of extreme decomposition.

This said, we can begin to form an idea of culture, an idea which is first of all a protest.

A pretext against the senseless constraint imposed upon the idea of culture by reducing it to a sort of inconceivable Pantheon, producing an idolatry no different from the image-worship of those religions which relegate their gods to Pantheons.

A protest against the idea of culture as distinct from life – as if there were culture on one side and life on the other, as if true culture where not a refined means of understanding and exercising life.

The library at Alexandria can be burnt down. There are forces above and beyond papyrus: we may temporarily be deprived of our ability to discover these forces, but their energy will not be suppressed. It is good that our excessive facilities are no longer available, that forms fall into oblivion: a culture without space or time, restrained only by the capacity of our own nerves, will reappear with all the more energy. It is right that from time to time cataclysms occur which compel us to return to nature, i.e. to rediscover life. The old totemism of animals, stone, objects capable of discharging thunderbolts, costumes impregnated with bestial essences – everything, in short, that might determine, disclose, and direct the secret forces of the universe – is for us a dead thing, from which we derive nothing but static and aesthetic profit, the profit of an audience, not of an actor.

Yet totemism is an actor, for it moves, and has been crated in behalf of actors; all true culture relies upon the barbarism and primitive means of totemism whose savage, i.e., entirely spontaneous, life I wish to worship.

What has lost us culture is our Occidental idea of art and the profits we see to derive from it. Art and culture cannot be considered together, contrary to the treatment universally accorded them!

True culture operates by exaltation and force, while the European ideal of art attempts to cast the mind into an attitude distinct from force but addicted to exaltation. It is a lazy, unserviceable notion which engenders an imminent death. If the Serpent Quetzalcoatl's multiple twists and turns are harmonious, it is because they express the equilibrium and fluctuations of a sleeping force; the intensity of the forms is there only to seduce and direct a force which, in music, would produce an unsupportable range of sound.

The gods that sleep in museums: the god of fire with his incense burner that resembles an Inquisition tripod; Tlaloc, one of the manifold Gods of the Waters, on his wall of green granite; the Mother Goddess of Waters, the Mother Goddess of Flowers; the immutable expression, echoing from beneath many layers of water, of the Goddess robed in green jade; the enraptured blissful expression, features crackling with incense, where atoms of sunlight circle – the countenance of the Mother Goddess of Flowers; this world of obligatory servitude in which a stone comes alive when it has been properly carved, the world of organically civilized men whose vital organs too awaken from their slumber, this human world enters into us, participating in the dance of the gods, without turning round or looking back, on pain of becoming, like ourselves, crumbled pillars of salt.

In Mexico, since we are speaking of Mexico, there is no art: things are made for use. And the world is in perpertual exaltation.

To our disinterested and inert idea of art an authentic culture opposes a violently egoistic and magical, i.e. interested idea. The Mexicans seek contact with the Manas, forces latent in every form, unreleased by contemplation of the forms for themselves, but springing to life by magic identification with these forms. And the old Totems are there to hasten the communication.

How hard it is, when everything encourages us to sleep, though we may look about us with conscious, clinging eyes, to wake and yet look about us as in a dream, with eyes that no longer know their function and whose gaze is turned inward.

This is how our strange idea of disinterested action originated, though it is action nonetheless, and all the more violent for skirting the temptation of repose.

Every real effigy has a shadow which is its double; and art must falter and fail from the moment the sculptor believes he has liberated the kind of shadow whose very existence will destroy his repose.

Like all magic cultures expressed by appropriate hieroglyphs, the true theater has its shadows too, and of all languages and all arts, the theater is the only one left whose shadows have shattered their limitations. From the beginning, on might say its shadows did not tolerate limitations.

Our petrified idea of the theater is connected with our petrified idea of a culture without shadows, where, no matter which way it turns, our mind (esprit) encounters only emptiness, though space is full.

But the true theater, because is moves and makes use of living instruments, continues to stir up shadows where life has never ceased to grope its way. The actor does not make the same gesture twice, but he makes gestures, he moves; and although he brutalizes forms, nevertheless behind them and through their destruction he rejoins that which outlives forms and produces their continuation.

The theater, which is in no thing, but makes use of everything – gestures, sounds, words, screams, light, darkness – rediscovers itself at precisely the point where the mind requires a language to express its manifestations.

And the fixation of the theater in one language – written words, music, lights, noises – betokens its imminent ruin, the choice of any one language betraying a taste for the special effects of that language; and the desiccation of the language accompanies its limitation.

For the theater as for culture, it remains a question of naming and directing shadows: and the theater, not confined to a fixed language and form, not only destroys false shadows but prepares the way for a new generation of shadows, around which assembles the true spectacle of life.

To break through language in order to touch life is to create or recreate the theater; the essential thing is not to believe that this act must remain sacred, i.e., set apart the essential thing is to believe that not just anyone can create it, and that there must be a preparation.

This leads to the rejection of the usual limitations of man and man's powers, and infinitely extends the frontiers of what is called reality.

We must believe in a sense of life renewed by the theater, a sense of life in which man makes himself master of what does not yet exist, and brings it into being. And everything that has not been born can still be brought to life if we are not satisfied to remain mere recording organisms.

Furthermore, when we speak the word "life", it must be understood we are not referring to life as we know it from the surface of fact, but to that fragile, fluctuating center which forms never reach. And if there is one hellish, truly accursed thing in our time, it is our artistic dallying with forms, instead of being like victims burnt at the stake, signaling through the flames.

welcome back :)

шизо сънят от последната (сутрин):

наблюдавам къща (сграда) в далечината, пред която момчета играят на топка
единият от тях е мой любовник, но дори не го познавам
върти се с топката просто възхитително. смея се.

мила (от сз) ме отвежда на някакъв плаж, направен върху бетонен фундамент. има
колони, плоча и върху тях - насипан пясък. пред нас виждаме морето, то е тихо и спокойно.
сами сме и сме много далече от всичко. питам я защо ме е довела тук и как да се върнем.
не помня какво ми отговаря, но разбирам, че сме тук, за да се самоубием.
"защо?" "аз не го правя, защото преча на живота.", отговаря тя. "правя го за себе си."
казва, че след час и половина ще дойде да ни вземе някакво такси и трябва да решим
дотогава какво да правим.

следват някакви фрагменти;
озовавам се пред нещо като университет с книга в ръка, където чакам някаква преподавателка. тъмно е, адски студено и съм сама. около мен се движат някакви хора без
посока, непрекъснато изпускам и забравям книгата и нещата си; когато се обръщам да ги
потърся, виждам, че книгата е "параграф 22". не съм я чела. осъзнавам, че срещата ми е
в 8 сутринта всъщност, а не 8 вечерта и трябва да се прибера. това ме натъжава, сякаш
съм пропиляла някакво време, за което някой ще ми държи сметка вкъщи.

вкъщи всичко е променено. сякаш пространството е много стеснено и много разширено
едновременно. експериментирам, заставайки пред огледало, в което се появяват различни образи, които до едно време контролирам. първо е възрастна, червенокоса и дебела жена, която ми се подсмихва иронично и добродушно. след това още нещо, а после, опитвам да видя себе си и да задържа собствения си образ, но лицето ми се превръща в азиатско, косата ми пораства и момичето в огледалото започва да се смее истерично. опитвам се да я докосна, но сякаш тя ме докосва.

отдръпвам се от огледалото и плача. в огромна бяла стая съм, от която виждам само две стени и ъгъла между тях. в него, с гръб към мен стои баба ми и шепти: "искаш ли да ти покажа твоето най-хубаво дете?", гласът и е зловещ. моля я да ме остави на мира, искам да
приключа с всичко това, нека не ми говори повече, нека не ми показва нищо.
тя се обръща към мен, в ръцете си държи малко, ненормално малко безформено бебе, покрито с кръв. прилича на новородено, но всъщност е нещо като кукла.
започвам да крещя, тя го вдига срещу мен като идол. "махни го от тук, то не е истинско!"
"искаш ли да ти покажа колко е истинско?", обръща се към стената и започва да драска с главата на бебето по нея, остават дълги резки кръв. изпитвам почти физическа болка.

п.п. сутринта след този сън беше адски спокойна, тъжна и по някакъв начин хубава. пих чай на един висок прозорец, срещу мен двама китайци пушеха, а денят се събуждаше, мъглив, хладен и спокоен. знаех, за пръв път наистина знаех какво означава това и усещах нещо като спокойствие пред буря, онова спокойствие преди партия с много по-добър от мен противник, където знам, че в най-добрия случай играя само със себе си и нямам какво да губя.

Нямам какво да губя.

streams, screams

peel off this image: a forest of voices, all gone
ripe in a silent winter

come 'ere

i heard a sound of bones crushing in the closet:
did you
betray my secret? - roll your eyes now,

mine are sore
of all the freeways. a shadow,
ink streams outlines

runs down my feet as i give my screams to the sun:
beautiful valley lover

did you left
an open door? - i swam an ocean
for i heard
the earth was round.

how does it feel
rolling off its edge? - fucking great.

20:49

we are not constant
we are an arrow in flight
a sum of the angles of change

първоначално всяка промяна се проявява като объркване. дезориентация, ако мога да кажа това. ако разполагаш в себе си с мислите, опита и представата за някаква посока, то какво всъщност променяш? ако те не отпадат по пътя, значи са просто инструменти и служат на някакво надграждане или укрепване, но не и на промяна.

а къде е границата между промяната като необходима, жизнена сила и разпокъсването, разпадането на фрагменти, които после е невъзможно да съшиеш наново? или граница няма? - второто се явява недовършено първо, крайният резултат на развитие, което само по себе си е имало потенциала да те промени, да развие нещо в теб, но по една или друга причина след разрушаването, което е нужно за всяко ново изграждане, такова е нямало.

двата полюса - рутината на стагнацията, умерения, "необъркан" живот и дисоциацията, объркването, което променя всичко във всеки един миг, разрушавайки всякакво усещане за континуитет - и двете унищожават, но по различен начин.

колко тънко е острието между тях зависи от адски много неща. дали ще успееш да вървиш по него? - дали ще се плъзнеш в едната посока и какво ще последва, дали ще осъзнаеш какво ти се е случило. струва ми се, че осъзнаването е възможно само по ръба му.

рутинизираният, застоял живот и шизофренната обърканост не съзнават.
Съзнанието е крехко, остро, болезнено и неопределимо; като друго лице на съня, което притежава своя собствена логика.

какво означава всичко това? - не знам. на няколко метра от мен спи адашката, а докато спи, е много красива. в хладилника вони на развалена храна, а за да прекосиш стаята, трябва да направиш финт над купища картони, книги и чертожни пособия. :) имаме цигари, кафе, мляко. не знам какво означава това. но ми е нужно, адски ми е нужно, за да не се изгубя напълно.

п.п. това за стрийм ъф коншъснеса не беше лоша идея. дотук с редактирането.
и да звуча объркано и несвързано, нищо ново :).

...

струва ми се, че ще го помня вечно: окървавената глава, отметната върху жълтеникавия чаршаф и онази странна усмивка, казваща: "не мисли за смъртта"

прибирах се дълго и по пътя изпразник джобовете си от всички дреболии, натрупани през миналите седмици: листчета с телефонни номера, хартии от цигари, опаковки, топлийки, ключ, който не знам какво отключваше, снимка, гранясал гланц за устни.

хладни вълни на спокойствие, докато наблюдавах мръсотията да изтича в канавките: вече нямаше какво да правя там. бях пристигнала с някакъв багаж, но вече не разпознавах своите неща между старите, претъпкани мебели на хотела и си тръгнах без нищо. не платих, поне така ми се струва, но на сутринта си купих с последните пари вестник и прочетох за някакво убийство.

"не мисли за смъртта". сгънах листа в корабче и го пуснах в канала.

сто години минават

да пиша стрийм ъф коншъснес, без редакция
предполагам, че това е най-смисленият вариант, поне в моя случай
преди да съм си изсушила езика до степен, в която не мога да разпозная думите

случва ми се да чета неща отпреди месеци или седмици и те да не ми казват нищо,
все едно не съм ги писала аз, не ги е писал никой: лекета в/у листа (текстовия редактор)
и тва е всичко. тъжно усещане.

тази нощ измежду всичко останало сънувах и една фраза на а. и б. стругацки
която се повтаряше в съня ми като говорени субтитри или там както се казва
"щастие за всички и никой да не бъде пропуснат"

освен това кюто ми каза, че борис има рожден ден и дори не ми мина през ума да му честитя.
едно от нещата, за които си давам сметка едва напоследък, е че имам плашещо къса памет.
емоционална, имам предвид. предполагам, че е някакъв защитен механизъм, но като всички защитни механизми е свързан с някакво ограничение и обезличаване.
или със загуба на твърда почва под краката.
с това е свързано и хронично ми усещане what the fuck, което избива тук и там, и може да мине в най-добрия случай за странност, но всъщност е ужасно отчуждаване.
четох за двама души, едната жена има феноменална памет и е вманиачена в това да си припомня подробно всеки ден, всеки час от живота си. нещо като адски изтощителна мисловна автобиография, а може би и да я е записвала. забавлявала се като си спомни определена дата и проследи какво се е случило в живота и през годините на този ден. звучи невероятно, но, изглежда, наистина е успявала да го направи. примерно 17 януари 1980 ядох сладолед на улицата пред дома си. 1982 загубих едната си ръкавица. 1985 се подхлъзнах, станах и се изтупах. криптично.
другият е възрастен мъж с памет, която трае едва няколко секунди - някакво рядко, странно изменение на мозъка вследствие на някаква травма, така че, да речем, си спомня как се управлява кола или детството си, но от десетилетия насам не може да запомни човек или факт за повече от няколко секунди. лекарите, които се срещали с него и го изследвали, всеки път му се представяли отново и отново. дори не знаел за състоянието си, защото и да му кажели, след няколко минути вече забравял.

не знам кое от двете е по-странно. тъжни са, но във втората история има нещо красиво, а първата ме плаши.

п.п. уморена съм до смърт, да ги таковам и заверките. сега ми трябва само вино, Деси, адски шумна музика и много, много смях. And I'm gonna get it :)))

you should see what things we errect

бих могла да започна от въздуха, скрит под стълбите
или парапета: студеният дъх на живота отвън, който наблюдавам
през пропукано стъкло.

след вратата не следва непременно стая; стаята не винаги е
сбор от часовете, в които спокойствието
чете вестник, облегнато на себе си. не знам нищо,

coffee break в продънения следобед. какво друго, освен да се смеем?

I've got the spirit, but lose the feeling.

...

сънят е отправна точка.

начало? едва ли. страхът е мимолетно усещане, изроденото дете на инстинкта
да отдръпнеш ръката си от огъня.

разпиляла съм се в хиляди фрагменти, които се наблюдават безразлично.
не е останало дори усещането за изолираност и тишина. цветовете се сменят бързо, отражения, разпръсквани от диско топка. а аз танцувам твърде странно.

/"време за танц!", провикваме се с катя и надуваме Joy Division. She's lost control./

въпреки всичко, усещам повече топлина отпреди. повече естественост.
нещо си е отишло от мен, нещо друго е заело мястото му.
какво търся?, попита ме вчера и аз ти казах доста неуверено "свобода".

но аз съм се губела и намирала много пъти и целият този релативизъм "какво всъщност Е"
ме побърква.
свобода от очаквания. свобода от желания. свобода от малки недоразвити гризачи в съня.
спокойствие?
за какво?

и най-красивата идея няма никаква стойност, ако не направи живота поне малко по-добър.

онази сутрин сънувах, че си спомням, че имам две деца. не знам къде са, не знам от кого са, не знам кога съм ги раждала, не знам какво се е случило с тях. не означават нищо за мен,
а после същото чувство на празнота и "пропукваща се плоскост". рибите в аквариума се издигат над водата и плуват във въздуха, отварям вратата и ги пускам навън. леденостуден въздух и проклетото спокойствие, и няколкото странни, отдавна забравени секунди между съня, събуждането и повторното заспиване. чувството, че нещо се е пречупило, нещо се е променило; моето недоверие или неверие и тихият, глупав страх, че просто няма да мога да бъда, наистина да бъда.

fuck. :)

вместо лека нощ

...малко антонио фернандес-молина, ан секстън, джими м. и георги рупчев



Обсерватория

Ъглова скорост на страха: 7,3 с прекъсвания.
Надежди: Тези които може да вложи паниката в една погрешна сума.
Сън: Виждам три пещери. Първите две украсени с цветя. Обезглавена жена, в третата.
Планове: 7, 4, 7 и да конструирам стол.
Готовност за вървене: Върху някакви трупове.
Постижения: Добър резултат в лов на мухи.
Наблюдения: Чувствам се шпиониран. Имам остра болка в ръката под лакътя.
Намирам известно удоволствие
в четене на вестниците. Посети ме таен убиец.




Killing the love

I am the love killer,
I am murdering the music we thought so special,
that blazed between us, over and over.
I am murdering me, where I kneeled at your kiss.
I am pushing knives through the hands
that created two into one.
Our hands do not bleed at this,
they lie still in their dishonor.
I am taking the boats of our beds
and swamping them, letting them cough on the sea
and choke on it and go down into nothing.
I am stuffing your mouth with your
promises and watching
you vomit them out upon my face.
The Camp we directed?
I have gassed the campers.

Now I am alone with the dead,
flying off bridges,
hurling myself like a beer can into the wastebasket.
I am flying like a single red rose,
leaving a jet stream
of solitude
and yet I feel nothing,
though I fly and hurl,
my insides are empty
and my face is as blank as a wall.

Shall I call the funeral director?
He could put our two bodies into one pink casket,
those bodies from before,
and someone might send flowers,
and someone might come to mourn
and it would be in the obits,
and people would know that something died,
is no more, speaks no more, won't even
drive a car again and all of that.

When a life is over,
the one you were living for,
where do you go?

I'll work nights.
I'll dance in the city.
I'll wear red for a burning.
I'll look at the Charles very carefully,
wearing its long legs of neon.
And the cars will go by.
The cars will go by.
And there'll be no scream
from the lady in the red dress
dancing on her own Ellis Island,
who turns in circles,
dancing alone
as the cars go by.




Always a playground instructor,...

never a killer. Always a bridesmaid
on the verge of fame, or over,
he maneuvered 2 girls into his
hotel room. One, a friend,
and a newer stranger, vaguely
Mexican or Puerto Rican.

Poor boy's thighs & buttocks, scarred
by a father's belt. She's trying
to rise. Story of her boyfriend
& teen-age stone death games.
Handsome cat, dead in a car.

Come here
I love you.
Peace on earth
Will you die for me
eat me
this way
the end

- I'm surprised you could get it up.
He whips her lightly, sardonically
w/ belt.
- Haven't I been thru enough? she asks.

The dark girl begins to bleed.
It's Catholic heaven. I have an
ancient Indian crucifix around
my neck. My chest is hard
& brown. Lying on stained &
wretched sheets w/ a bleeding Virgin.
We could plan a murder, or
Start a religion.

Чувство за бавно изчезване

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсих убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.

есета, заверки и архитектура без история

*това е редовното семестриално есе по история на архитектурата. тепърва му предстои редакция и отегчително преписване на ръка, но - утре. засега ще се приспя с чаша вино и превъзходното албумче, което любимата ми адашка получи от Джордж за Коледа.



Чалгата и отражението и в съвременната архитектура

Според официално проучване на НСИ 93% от населението слуша или най-малкото "търпи" чалга. Така или иначе дискусиите за това що е чалга, има ли почва у нас и що за хора я слушат ("търпят"), вече са ненужни. Чалгата е факт. Слушат я ако не всички, то поне "представителна извадка от българското общество". Очите постепенно свикват с извратената гледка на 14-15-годишни момиченца, въртящи задници пред похотливи погледи, слухът привиква с гърмящите кючеци от долния етаж и в автобуса и "какво да се прави".
Всъщност чалгата не е причина за нищо. Тя е следствие. Следствие на криворазбрана или кривозараснала народопсихология,
която издига в култ евтиния, лъскав и лесен живот и търгува с всичко, което може да се пробута на масите. А ако "масите" са 93%, "става страшно", както казваше един асистент в Софийския. (Имаше предвид диференциални уравнения, но какво пък. :)

"Българското" отдавна се е разляло извън границите на каквато и да е национална или културна идентичност. Историческите и културни символи са нищо повече от сълзлив сантимент няколко дни в годината, екзалтиран крясък "Господ е българин" и втръсналото до болка припяване за велика история, прелестна природа и Джон Атанасов.

С изключение на мр. Атанасов, който си е чист американец, не отричам нищо от това. Просто то вече няма особено значение. България е преди всичко това, което е в момента; това, което се случва с живота ни и възможностите, които имаме.
Когато тези 93% напуснат сивите си панелки или луксозните кооперации в Лозенец, за да отидат да се "забавляват", се превръщат в една потна маса евтиния, първичност и много криворазбрано joye de vivre. Истинският проблем е, че липсва каквато и да е функционираща ценностна система за стойността на нещата извън материалното. А когато тя липсва, естествено е то да стане водещият фактор. Резултатите са налице: икономиката, строителството, медиите и прочее са ориентирани към задоволяване потребностите на възможно най-голяма част от населението. Тази "представителна извадка" иска блестящи и евтини дрънкулки, крайморски хотели а ла рококо, жълти вестници и евтини сензации, които да предъвква, докато гледа поредното риалити.

Спомням си за момичето, с което живеех преди две години. Галя беше истинско олицетворение на средностатистическата единица от тези 93%. Обличаше се кичозно и евтино, четеше "Хай клуб", съпреживяваше драмите в "Биг Брадър" и, разбира се, слушаше чалга.
Истинският проблем на Галя обаче беше, че тя просто не можеше, не понасяше и за миг да остане насаме със себе си. Сякаш в кратките минути, когато телевизорът прекъсваше трансмисията си, а батерията на телефона падаше, съзнанието и потъваше в бездънен вакуум от скука, безразличие и апатия. Беше и жизнено необходимо непрекъснато да поддържа тонуса си с външни дразнители, а те са лесни, евтини и общодостъпни. Чалгата е толкова вървежна, защото разчита на инстинктивното, първичното, което не сме култивирали достатъчно, за да имаме някаква що-годе културна традиция и идея за естетическа стойност.

Съществува 93% възможност да се родиш в такава среда и почти 100%-ова - да се слееш с нея. "Какво да се прави".

Всичко това неизбежно се отразява и в архитектурата като естествена съвременна среда на живот. В нея липсва каквато и да е дългосрочна идея за развитие. Развитието се определя от потребностите на масите и същите тези потребности, превърнали чалгата в единица забавление, крещят за евтини, наблъскани и кичозни сградички, които "хващат окото", искат дорийски колони и остъклена фасада в извънградската си вила, не искат да се потят по баирите, а се качват с лифт до Рилските езера и бързо, алчно и безвкусно превръщат най-красивите места в "атрактивни туристически дестинации". Или както се казваше в онзи виц, "Видя ли, баце, не всичко е пари".

Имитация на качествени дрехи, имитация на архитектурен стил, имитация на пътуване, имитация на общуване, имитация на живот.
Докато фасадите на горните етажи по Графа се лющят печално, приземните етажи се превръщат в лъскави магазинчета и заведения;
докато добрите намерения се спъват в дупките по асфалта и изкъртените павета, луксозни коли гнездят по тротоарите; докато просяци и бездомници ровят в кофите, над тях билбордите крещят "Готови ли сте за Флирт?"
Съществува дълбока бездна между това, което е и това, което изглежда. Между фасадата и вътрешността.
Пространството истерично се запълва с нови, несъвместими помежду си образи, които се сменят от днес за утре и ако постмодернизмът нарича това "еклектика", то тук е просто кич. Чалга. Биг Брадър. Whatever.

Какво да се прави ли? Изключете телевизорите. Спрете да правите пируети между трамваи, паркирани коли и локви. Млъкнете с проклетите общи приказки и случайни познати. Светът, градът, улицата не съществуват от днес за утре. Ако днес се вдигне лифт до Езерата, утре ще се построи хотел, вдругиден - комплекс от кооперацийки, които ще предлагат "очарованието на неповторимата българска природа на атрактивни цени с всички съвременни удобства". О, excuse me, това вече се случва. В Паничище. В Смолян. По цялото Черноморие. В София, която "расте, но не старее", а нещо много по-лошо - самоизяжда се, гърчи се в клаустрофобия, трафик, чалга, клаксони и грозни кооперации в бонбонени цветове за тези, които могат да си го позволят. А те не са 93%.
93% се блъскат в консервата на стесняващото се пространство, зяпат витрините с жадни погледи, убиват времето и свиват рамене "Какво да се прави?".

Което всъщност отдавна не е въпрос, драги ми Хамлет.

"Мислете в стоманобетон"

...Мисля, че моят скъп университет може да си окачи тази забележителна фраза на входа като поздрав към всеки, който се изживява като свободомислещ човек. Естествено, че е ааааадски важно тръбите на ВЦ-то и тези на кухнята да съвпадат. Естествено, че между дневната и трапезарията не бива да има голямо разстояние, щото, представи си, "човекът се наяде и му се догледа телевизия" - и цеееели 5 метра до заветния диван и купата с пуканки.

Не че ми е ден за сарказъм; не ми е ден за нищо. Трети ден в София и вече ми е писнала, пътува ми се върло и вече стягам най-чаровната си усмивка за утрешния стоп.
Wish me luck. :)

п.п. Ако целият комфорт, който се опитваме да изградим около себе си било с архитектура, било с някакви социални улеснения и т.н. има за цел да ни спести нужните усилия - егати комфорта. От нищо не се затъпява, както от мързел. Move, for god's sake!

Струва ми се, че контактите между хората стават все по-лесни, все по-casual, като че да се избегне необходимото усилие да проникнеш и разбереш нечий чужд свят.
Nausea, драги ми Сартр? Просто Сартр хронично е ставал със задника напред. :)
Мисълта, че има пътища, планини, промени и наистина прекрасни хора ме спасява от останалото; а понякога и от цялата ми лична гадост.

...

i'll wait for the ashes to turn red
and then white, as snow falling on ruins
hints on a new beginning

above a weird stone figure points at nowhere
and i've nowhere to go. yet, winter in my bed
can't make a father for a path.

lights, once yellow, fade. and a face, once mine
peels off like an onion. isolation?
i'll fade and i'll wait

till the fading is over and a pure blank sky
returns a clear view, an unclimbed mountain

no prophecies,
no hard earned gains: silence,
silence

until i've no more voices to defy. eyes closed,
blank white screen. push play:

start over