сто години минават

да пиша стрийм ъф коншъснес, без редакция
предполагам, че това е най-смисленият вариант, поне в моя случай
преди да съм си изсушила езика до степен, в която не мога да разпозная думите

случва ми се да чета неща отпреди месеци или седмици и те да не ми казват нищо,
все едно не съм ги писала аз, не ги е писал никой: лекета в/у листа (текстовия редактор)
и тва е всичко. тъжно усещане.

тази нощ измежду всичко останало сънувах и една фраза на а. и б. стругацки
която се повтаряше в съня ми като говорени субтитри или там както се казва
"щастие за всички и никой да не бъде пропуснат"

освен това кюто ми каза, че борис има рожден ден и дори не ми мина през ума да му честитя.
едно от нещата, за които си давам сметка едва напоследък, е че имам плашещо къса памет.
емоционална, имам предвид. предполагам, че е някакъв защитен механизъм, но като всички защитни механизми е свързан с някакво ограничение и обезличаване.
или със загуба на твърда почва под краката.
с това е свързано и хронично ми усещане what the fuck, което избива тук и там, и може да мине в най-добрия случай за странност, но всъщност е ужасно отчуждаване.
четох за двама души, едната жена има феноменална памет и е вманиачена в това да си припомня подробно всеки ден, всеки час от живота си. нещо като адски изтощителна мисловна автобиография, а може би и да я е записвала. забавлявала се като си спомни определена дата и проследи какво се е случило в живота и през годините на този ден. звучи невероятно, но, изглежда, наистина е успявала да го направи. примерно 17 януари 1980 ядох сладолед на улицата пред дома си. 1982 загубих едната си ръкавица. 1985 се подхлъзнах, станах и се изтупах. криптично.
другият е възрастен мъж с памет, която трае едва няколко секунди - някакво рядко, странно изменение на мозъка вследствие на някаква травма, така че, да речем, си спомня как се управлява кола или детството си, но от десетилетия насам не може да запомни човек или факт за повече от няколко секунди. лекарите, които се срещали с него и го изследвали, всеки път му се представяли отново и отново. дори не знаел за състоянието си, защото и да му кажели, след няколко минути вече забравял.

не знам кое от двете е по-странно. тъжни са, но във втората история има нещо красиво, а първата ме плаши.

п.п. уморена съм до смърт, да ги таковам и заверките. сега ми трябва само вино, Деси, адски шумна музика и много, много смях. And I'm gonna get it :)))