welcome back :)

шизо сънят от последната (сутрин):

наблюдавам къща (сграда) в далечината, пред която момчета играят на топка
единият от тях е мой любовник, но дори не го познавам
върти се с топката просто възхитително. смея се.

мила (от сз) ме отвежда на някакъв плаж, направен върху бетонен фундамент. има
колони, плоча и върху тях - насипан пясък. пред нас виждаме морето, то е тихо и спокойно.
сами сме и сме много далече от всичко. питам я защо ме е довела тук и как да се върнем.
не помня какво ми отговаря, но разбирам, че сме тук, за да се самоубием.
"защо?" "аз не го правя, защото преча на живота.", отговаря тя. "правя го за себе си."
казва, че след час и половина ще дойде да ни вземе някакво такси и трябва да решим
дотогава какво да правим.

следват някакви фрагменти;
озовавам се пред нещо като университет с книга в ръка, където чакам някаква преподавателка. тъмно е, адски студено и съм сама. около мен се движат някакви хора без
посока, непрекъснато изпускам и забравям книгата и нещата си; когато се обръщам да ги
потърся, виждам, че книгата е "параграф 22". не съм я чела. осъзнавам, че срещата ми е
в 8 сутринта всъщност, а не 8 вечерта и трябва да се прибера. това ме натъжава, сякаш
съм пропиляла някакво време, за което някой ще ми държи сметка вкъщи.

вкъщи всичко е променено. сякаш пространството е много стеснено и много разширено
едновременно. експериментирам, заставайки пред огледало, в което се появяват различни образи, които до едно време контролирам. първо е възрастна, червенокоса и дебела жена, която ми се подсмихва иронично и добродушно. след това още нещо, а после, опитвам да видя себе си и да задържа собствения си образ, но лицето ми се превръща в азиатско, косата ми пораства и момичето в огледалото започва да се смее истерично. опитвам се да я докосна, но сякаш тя ме докосва.

отдръпвам се от огледалото и плача. в огромна бяла стая съм, от която виждам само две стени и ъгъла между тях. в него, с гръб към мен стои баба ми и шепти: "искаш ли да ти покажа твоето най-хубаво дете?", гласът и е зловещ. моля я да ме остави на мира, искам да
приключа с всичко това, нека не ми говори повече, нека не ми показва нищо.
тя се обръща към мен, в ръцете си държи малко, ненормално малко безформено бебе, покрито с кръв. прилича на новородено, но всъщност е нещо като кукла.
започвам да крещя, тя го вдига срещу мен като идол. "махни го от тук, то не е истинско!"
"искаш ли да ти покажа колко е истинско?", обръща се към стената и започва да драска с главата на бебето по нея, остават дълги резки кръв. изпитвам почти физическа болка.

п.п. сутринта след този сън беше адски спокойна, тъжна и по някакъв начин хубава. пих чай на един висок прозорец, срещу мен двама китайци пушеха, а денят се събуждаше, мъглив, хладен и спокоен. знаех, за пръв път наистина знаех какво означава това и усещах нещо като спокойствие пред буря, онова спокойствие преди партия с много по-добър от мен противник, където знам, че в най-добрия случай играя само със себе си и нямам какво да губя.

Нямам какво да губя.