есета, заверки и архитектура без история

*това е редовното семестриално есе по история на архитектурата. тепърва му предстои редакция и отегчително преписване на ръка, но - утре. засега ще се приспя с чаша вино и превъзходното албумче, което любимата ми адашка получи от Джордж за Коледа.



Чалгата и отражението и в съвременната архитектура

Според официално проучване на НСИ 93% от населението слуша или най-малкото "търпи" чалга. Така или иначе дискусиите за това що е чалга, има ли почва у нас и що за хора я слушат ("търпят"), вече са ненужни. Чалгата е факт. Слушат я ако не всички, то поне "представителна извадка от българското общество". Очите постепенно свикват с извратената гледка на 14-15-годишни момиченца, въртящи задници пред похотливи погледи, слухът привиква с гърмящите кючеци от долния етаж и в автобуса и "какво да се прави".
Всъщност чалгата не е причина за нищо. Тя е следствие. Следствие на криворазбрана или кривозараснала народопсихология,
която издига в култ евтиния, лъскав и лесен живот и търгува с всичко, което може да се пробута на масите. А ако "масите" са 93%, "става страшно", както казваше един асистент в Софийския. (Имаше предвид диференциални уравнения, но какво пък. :)

"Българското" отдавна се е разляло извън границите на каквато и да е национална или културна идентичност. Историческите и културни символи са нищо повече от сълзлив сантимент няколко дни в годината, екзалтиран крясък "Господ е българин" и втръсналото до болка припяване за велика история, прелестна природа и Джон Атанасов.

С изключение на мр. Атанасов, който си е чист американец, не отричам нищо от това. Просто то вече няма особено значение. България е преди всичко това, което е в момента; това, което се случва с живота ни и възможностите, които имаме.
Когато тези 93% напуснат сивите си панелки или луксозните кооперации в Лозенец, за да отидат да се "забавляват", се превръщат в една потна маса евтиния, първичност и много криворазбрано joye de vivre. Истинският проблем е, че липсва каквато и да е функционираща ценностна система за стойността на нещата извън материалното. А когато тя липсва, естествено е то да стане водещият фактор. Резултатите са налице: икономиката, строителството, медиите и прочее са ориентирани към задоволяване потребностите на възможно най-голяма част от населението. Тази "представителна извадка" иска блестящи и евтини дрънкулки, крайморски хотели а ла рококо, жълти вестници и евтини сензации, които да предъвква, докато гледа поредното риалити.

Спомням си за момичето, с което живеех преди две години. Галя беше истинско олицетворение на средностатистическата единица от тези 93%. Обличаше се кичозно и евтино, четеше "Хай клуб", съпреживяваше драмите в "Биг Брадър" и, разбира се, слушаше чалга.
Истинският проблем на Галя обаче беше, че тя просто не можеше, не понасяше и за миг да остане насаме със себе си. Сякаш в кратките минути, когато телевизорът прекъсваше трансмисията си, а батерията на телефона падаше, съзнанието и потъваше в бездънен вакуум от скука, безразличие и апатия. Беше и жизнено необходимо непрекъснато да поддържа тонуса си с външни дразнители, а те са лесни, евтини и общодостъпни. Чалгата е толкова вървежна, защото разчита на инстинктивното, първичното, което не сме култивирали достатъчно, за да имаме някаква що-годе културна традиция и идея за естетическа стойност.

Съществува 93% възможност да се родиш в такава среда и почти 100%-ова - да се слееш с нея. "Какво да се прави".

Всичко това неизбежно се отразява и в архитектурата като естествена съвременна среда на живот. В нея липсва каквато и да е дългосрочна идея за развитие. Развитието се определя от потребностите на масите и същите тези потребности, превърнали чалгата в единица забавление, крещят за евтини, наблъскани и кичозни сградички, които "хващат окото", искат дорийски колони и остъклена фасада в извънградската си вила, не искат да се потят по баирите, а се качват с лифт до Рилските езера и бързо, алчно и безвкусно превръщат най-красивите места в "атрактивни туристически дестинации". Или както се казваше в онзи виц, "Видя ли, баце, не всичко е пари".

Имитация на качествени дрехи, имитация на архитектурен стил, имитация на пътуване, имитация на общуване, имитация на живот.
Докато фасадите на горните етажи по Графа се лющят печално, приземните етажи се превръщат в лъскави магазинчета и заведения;
докато добрите намерения се спъват в дупките по асфалта и изкъртените павета, луксозни коли гнездят по тротоарите; докато просяци и бездомници ровят в кофите, над тях билбордите крещят "Готови ли сте за Флирт?"
Съществува дълбока бездна между това, което е и това, което изглежда. Между фасадата и вътрешността.
Пространството истерично се запълва с нови, несъвместими помежду си образи, които се сменят от днес за утре и ако постмодернизмът нарича това "еклектика", то тук е просто кич. Чалга. Биг Брадър. Whatever.

Какво да се прави ли? Изключете телевизорите. Спрете да правите пируети между трамваи, паркирани коли и локви. Млъкнете с проклетите общи приказки и случайни познати. Светът, градът, улицата не съществуват от днес за утре. Ако днес се вдигне лифт до Езерата, утре ще се построи хотел, вдругиден - комплекс от кооперацийки, които ще предлагат "очарованието на неповторимата българска природа на атрактивни цени с всички съвременни удобства". О, excuse me, това вече се случва. В Паничище. В Смолян. По цялото Черноморие. В София, която "расте, но не старее", а нещо много по-лошо - самоизяжда се, гърчи се в клаустрофобия, трафик, чалга, клаксони и грозни кооперации в бонбонени цветове за тези, които могат да си го позволят. А те не са 93%.
93% се блъскат в консервата на стесняващото се пространство, зяпат витрините с жадни погледи, убиват времето и свиват рамене "Какво да се прави?".

Което всъщност отдавна не е въпрос, драги ми Хамлет.