...

сънят е отправна точка.

начало? едва ли. страхът е мимолетно усещане, изроденото дете на инстинкта
да отдръпнеш ръката си от огъня.

разпиляла съм се в хиляди фрагменти, които се наблюдават безразлично.
не е останало дори усещането за изолираност и тишина. цветовете се сменят бързо, отражения, разпръсквани от диско топка. а аз танцувам твърде странно.

/"време за танц!", провикваме се с катя и надуваме Joy Division. She's lost control./

въпреки всичко, усещам повече топлина отпреди. повече естественост.
нещо си е отишло от мен, нещо друго е заело мястото му.
какво търся?, попита ме вчера и аз ти казах доста неуверено "свобода".

но аз съм се губела и намирала много пъти и целият този релативизъм "какво всъщност Е"
ме побърква.
свобода от очаквания. свобода от желания. свобода от малки недоразвити гризачи в съня.
спокойствие?
за какво?

и най-красивата идея няма никаква стойност, ако не направи живота поне малко по-добър.

онази сутрин сънувах, че си спомням, че имам две деца. не знам къде са, не знам от кого са, не знам кога съм ги раждала, не знам какво се е случило с тях. не означават нищо за мен,
а после същото чувство на празнота и "пропукваща се плоскост". рибите в аквариума се издигат над водата и плуват във въздуха, отварям вратата и ги пускам навън. леденостуден въздух и проклетото спокойствие, и няколкото странни, отдавна забравени секунди между съня, събуждането и повторното заспиване. чувството, че нещо се е пречупило, нещо се е променило; моето недоверие или неверие и тихият, глупав страх, че просто няма да мога да бъда, наистина да бъда.

fuck. :)